Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— Аз знам какво е наслаждение! — възкликна Дориан Грей. — Това е да обожаваш някого.

— Да, по-добре е да обожаваш, отколкото да бъдеш обожаван — каза лорд Хенри, като си избираше плодове. — Страшно скучно е да бъдеш обожаван. Жените се отнасят към нас, както човечеството към боговете си. Те ни обожават и в същото време постоянно ни досаждат с молби.

— Бих казал, че ни молят за онова, което преди са ни дали сами — прошепна сериозно младият човек. — Те будят у нас Любов. И имат право да си я искат обратно.

— Това е съвсем вярно, Дориан — възкликна Холуърд.

— Никога нищо не е съвсем вярно — каза лорд Хенри.

— Но това е вярно — настоя Дориан. — Трябва да се съгласиш, че жените дават на мъжете най-скъпото от своя живот.

— Възможно е — въздъхна лорд Хенри. — Но веднага искат да им се плати, и то с далеч по-дребна монета. А това е лошото. Жените, както е казал един остроумен французин, ни вдъхновяват да създаваме шедьоври, но никога не ни позволяват да ги осъществим.

— Хари, ти си ужасен! Чудя се защо те харесвам толкова.

— И винаги ще ме харесваш, Дориан — отвърна лорд Хенри. — Ще пиете ли кафе, приятели? Келнер, донесете ни кафе, коняк и цигари. Впрочем не, цигари не ни трябват, аз имам. Базил, моля те да не пушиш пура, изпуши по-добре една цигара. Цигарата е най-съвършеният вид съвършено удоволствие: дава ти остро усещане, но те оставя неудовлетворен. Какво повече може да се иска? Да, Дориан, винаги ще бъдеш привързан към мен, защото за теб аз съм въплъщение на всички прегрешения, които ти нямаш мъжеството да извършиш.

— Какви глупости говориш, Хари! — възкликна младежът, като запали цигара от един огнедишащ сребърен дракон, който келнерът бе поставил на масата. — Да вървим в театъра! Когато Сибил се появи на сцената, ще си създадеш нов идеал за живота. Ще видиш в нея нещо, което не си виждал досега.

— Всичко съм виждал, наистина всичко — каза лорд Хенри с израз на умора в очите, — но винаги съм готов за нови усещания. Страхувам се обаче, че мен поне подобно нещо не ме очаква. И все пак твоето прекрасно момиче сигурно ще ме извади от вцепенението. Обичам театъра. Той е много по-правдоподобен от живота. Да вървим, Дориан, ти ще дойдеш с мен. Много съжалявам, Базил, че екипажът ми е само за двама. Ще трябва да ни последваш с файтон.

Те станаха, облякоха палтата си и изпиха кафето прави. Холуърд мълчеше и изглеждаше загрижен. Изпитваше тъга. Не можеше да се примири с мисълта за този брак, макар че той му се струваше по-малко страшен, отколкото много други неща. След няколко минути тримата слязоха долу. Холуърд пътуваше сам, според уговорката, и следеше с очи трепкащите светлинки на екипажа, който се движеше пред него. Обзе го странно усещане за невъзвратима загуба. Разбираше, че Дориан никога вече няма да бъде за него това, което е бил преди. Между тях бе застанал животът… В очите му притъмня, а многолюдните, осветени улици се замъглиха пред погледа му. Когато файтонът спря пред театъра, Базил имаше чувството, че е остарял с няколко години.

По някаква случайност тази вечер театърът се оказа препълнен и директорът, старият евреин, който ги посрещна на входа, разтегна устни в сладникава, угодническа усмивка. С тържествено раболепен вид той ги съпроводи до ложата, като жестикулираше с тлъстите си, украсени с пръстени ръце и говореше високо. Беше по-противен на Дориан Грей от всеки друг път. Младият човек изпитваше чувството, че е дошъл за Миранда, а е попаднал на Калибан. На лорд Хенри обаче евреинът явно се хареса. Поне така каза той и като стисна ръката му, изрази удоволствието си, че се е запознал с човек, открил истински талант и претърпял банкрут заради един поет. Холуърд започна да разглежда публиката в партера. Горещината беше нетърпима и огромният полилей грееше от тавана като гигантска гергина с огнени листа. В галерията младежите бяха съблекли саката и жилетките си и ги бяха преметнали на преградата. Те си подхвърляха реплики през залата и раздаваха портокали на седящите до тях безвкусно облечени момичета. Някакви жени в партера се смееха високо. Гласовете им бяха неприятно кресливи. От бюфета достигаше шум от изваждането на тапи.

— Чудесно място да намери човек своето божество! — каза лорд Хенри.

— Да — отвърна Дориан Грей. — Тук я намерих, но тя наистина е божествена. Играта й те кара да забравиш всичко на света. Цялата тази вулгарна тълпа от хора със сурови лица и груби жестове се преобразява, когато Сибил Вейн се появи на сцената. Следят я със затаен дъх. Смеят се и плачат по нейна воля. Тя ги прави чувствителни като цигулка. Тя ги одухотворява и започваш да разбираш, че те имат същото тяло и същата душа като теб.