Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— О, тя е нещо повече от добра, тя е красива — промълви лорд Хенри, отпивайки от чашата си с вермут и портокалов сок. — Дориан казва, че е красива, а той рядко греши в тези неща. Нарисуваният от теб портрет бързо разви у него умението да оценява външността на хората. Между другото това е едно от големите качества на портрета. Тази вечер трябва да я видим, стига младежът да не е забравил обещанието си.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно, Базил. Бих бил нещастен, ако си представя, че някога бих могъл да бъда по-сериозен, отколкото съм сега.

— А одобряваш ли всичко това, Хари? — попита художникът, като крачеше из стаята и хапеше устната си. — Едва ли го одобряваш. То е някакво глупаво заслепение.

— Аз никога нито одобрявам, нито порицавам: по-глупаво отношение към живота не би могло да се измисли. Не сме изпратени на този свят, за да парадираме с моралните си предразсъдъци. Никога не обръщам внимание на думите на скучните хора и никога не се бъркам в постъпките на ония, които са ми интересни. Ако някой ми се е харесал веднъж, всичко, което прави след това, ме изпълва с възторг. Дориан Грей се е увлякъл по някакво красиво момиче, което играе Жулиета, и иска да се ожени за него. А защо не? Дори да се бе оженил за Месалина, не би станал по-малко интересен от това. Знаеш, че не съм привърженик на брака. Основният му недостатък се състои в това, че той изтръгва от човека егоизма. А неегоистичните хора винаги са безцветни. Липсва им индивидуализъм. Разбира се, има и характери, които бракът прави по-сложни, Те запазват собствения си егоизъм и в същото време прибавят към него много други „его“. Принудени са да изживеят повече от един живот и така стават по-високоорганизирани. А да си по-високоорганизиран, е всъщност смисълът на човешкото съществуване. Освен това всеки опит е от полза, а каквото и да се говори против брака, той все пак представлява един опит. Надявам се, че Дориан Грей ще се ожени за това момиче, ще го обожава в продължение на шест месеца, а след това внезапно ще се увлече по друга. Той ще бъде прекрасен обект за изучаване.

— Не вярваш нито дума от това, което говориш, Хари, сам знаеш, че не го вярваш. И ако животът на Дориан Грей бъде разбит, никой няма да страда повече от теб. Ти си много по-добър, отколкото се представяш.

Лорд Хенри се засмя.

— Причината, поради която обичаме да виждаме доброто у другите, е, че се боим за себе си. Страхът е основата на нашия оптимизъм. Ние щедро приписваме великодушие на своя съсед, защото се надяваме сами да се възползуваме от плодовете на това великодушие. Хвалим банкера, защото разчитаме да увеличи кредита ни и сме готови да открием достойнства дори у разбойника, с надеждата той да пощади джобовете ни. Вярвам дълбоко в това, което казах, и изпитвам огромно презрение към оптимизма. А колкото до „разбития живот“, според мен разбит живот е само онзи, чието развитие е спряно. Искаш ли да развалиш нечий характер, достатъчно е да започнеш да го преобразяваш. Що се отнася до брака, това е глупост, разбира се, но има и други, много по-интересни връзки между мъжа и жената. Именно тях насърчавам аз. Те притежават очарованието на модното. Но ето го и самия Дориан! Той ще ти разкаже по-подробно от мен.

— Скъпи Хари, скъпи Базил, можете да ме поздравите! — възкликна младият човек, като отмахна подплатената си с коприна вечерна наметка и стисна по ред ръцете на своите приятели. — Никога не съм бил така щастлив. Наистина стана доста неочаквано, но нали всичко хубаво се случва най-неочаквано. И все пак, струва ми се, че единствено това съм търсил в живота си. — От радост и от възбуда той бе поруменял и изглеждаше още по-хубав.

— Вярвам, че винаги ще бъдеш много щастлив, Дориан — каза Холуърд, — но не мога да ти простя, че не ми съобщи за годежа си. На Хари си съобщил.

— А аз не ти прощавам закъснението за вечерята — намеси се лорд Хенри усмихнат и сложи ръка на рамото на младежа. — Хайде да седнем на масата и да видим какво представлява новият chef 20 20 В случая — главен готвач (фр.). — Б. пр. . След това ще ни разкажеш как стана всичко.

— Всъщност няма какво толкова да се разказва — започна Дориан, докато заемаха местата си около малката кръгла маса. — Ето как се случи всичко. След като вчера се разделих с тебе, Хари, аз се преоблякох и вечерях в онова малко италианско ресторантче на Рупърт стрийт, в което ти ме беше водил, и в осем часа отидох в театъра. Сибил играеше Розалинда. Декорите, разбира се, бяха ужасни, а Орландо — съвсем жалък. Но Сибил! О, да бяхте я видели! Когато се появи в момчешките си дрехи, тя беше наистина прелестна. Носеше светлозелено кадифено, прилепнало към тялото й палтенце, с ръкави в канелен цвят, кафяво трико с кръстосани жартиери, изящна малка зелена шапчица със соколово перо, прикрепено с някакво украшение, и плащ с качулка с тъмночервена подплата. Никога не ми се бе струвала по-прекрасна. От нея се излъчваше грацията на оная тангрийска статуетка, която видях в твоето ателие, Базил. Косите й се спускаха около лицето й като тъмни листа около бяла роза. А за играта й няма да говоря — сами ще я видите тази вечер. Тя е родена актриса. Седях в овехтялата ложа и я гледах омаян. Забравих, че съм в Лондон, че е деветнайсети век, бях някъде далеч с любимата си, в гора, в която не бе стъпвал човек. След като представлението свърши, отидох зад кулисите и заговорих с нея. Както седяхме, в очите й изведнъж се появи израз, който не бях виждал по-рано. Приближих устни към нейните. Целунахме се. Не мога да ви опиша какво изпитвах. Струваше ми се, че целият ми живот се е събрал в един-единствен миг на пълно блаженство. Тя трепереше и се вълнуваше като бял нарцис. После падна на колене и започна да целува ръцете ми. Знам, че не би трябвало да ви разказвам всичко това, но не мога да се сдържа. Годежът ни, разбира се, се пази в пълна тайна. Тя не е казала нищо дори на майка си. Не знам какво ще кажат моите настойници. Лорд Радли сигурно ще се ядоса много. Но това никак не ме интересува. След по-малко от година аз Ще бъда пълнолетен и тогава ще мога да правя каквото поискам. Кажи, Базил, нали постъпих добре, като потърсих любовта в поезията и си намерих жена в драмите на Шекспир? Устните, които Шекспир е учил да говорят, шепнеха на ухото ми своята тайна. Прегръщаха ме ръцете на Розалинда, а аз целувах Жулиета.