Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— Да, Дориан, мисля, че си постъпил добре — каза бавно Холуърд.

— Видя ли се днес с нея? — попита лорд Хенри.

Дориан Грей поклати глава.

— Разделихме се в Арденеката гора, а ще я намеря в една овощна градина във Верона.

Лорд Хенри замислено отпиваше от шампанското си.

— Кога й спомена думата „женитба“, Дориан? И какво ти отговори тя? Може би вече си забравил.

— Скъпи Хари, аз не гледам на това като на търговска сделка и дори не съм й направил официално предложение. Казах й, че я обичам, а тя ми отговори, че е недостойна да бъде моя жена. Недостойна! А за мен целият овят е нищо в сравнение с нея!

— Жените са много практични, много по-практични от нас — измърмори лорд Хенри. — В подобно положение ние често забравяме да споменем за брак, но те винаги ни го напомнят.

Холуърд докосна ръката му.

— Недей, Хари. Огорчаваш Дориан. Той не е като другите мъже. Никога не би навлякъл злочестина на когото и да било. Прекалено добър е, за да си позволи подобно нещо.

Лорд Хенри погледна през масата към Дориан.

— Той никога не ми се сърди. Зададох му този въпрос от най-добри подбуди, единствените подбуди, които оправдават всеки въпрос — от най-просто любопитство. Според моята теория, предложение ни правят винаги жените, а не ние на тях. Като изключим, разбира се, средните класи, Но средните класи не са модерни.

Дориан Грей се засмя и поклати глава.

— Ти наистина си непоправим, Хари, но аз не ти се сърдя. На теб не мога да се разсърдя. Когато видиш Сибил Вейн, ще разбереш, че трябва да си безсърдечен звяр, за да й сториш зло. Изобщо не мога да разбера как е възможно да желаеш да опозориш онова, което обичаш. Аз обичам Сибил Вейн. Бих искал да я поставя на златен пиедестал, да гледам как целият свят се прекланя пред жената, която ми принадлежи. Какво е бракът? Неотменим обет. Присмиваш се. Не се присмивай! Искам да поема именно такъв неотменим обет. Нейната доверчивост ме прави верен, нейната вяра ражда у мен доброто. Когато съм с нея, съжалявам за всичко, на което си ме научил. Ставам съвсем различен от това, което знаеш, че съм. Променям се и едно докосване на ръката на Сибил ме кара да забравя и теб, и всичките ти неверни, обайващи, отровни, възхитителни теории.

— Какви теории? — попита лорд Хенри и сложи в чинията си салата.

— О, твоите теории за живота, твоите теории за любовта, твоите теории за наслаждението. С една дума, всичките ти теории, Хари.

— Наслаждението е единственото нещо, което заслужава да има своя теория — отвърна бавно лорд Хенри с мелодичния си глас, — Страхувам се обаче, че не мога да нарека тази теория своя. Тя е измислена от Природата, а не от мен. Наслаждението е изпитанието, на което природата ни подлага, то е и нейният печат на одобрение. Когато сме щастливи, винаги сме добри, но когато сме добри, не винаги сме щастливи.

— Но какво разбираш ти под добър? — възкликна Базил Холуърд.

— Да — повтори Дориан, като опря гръб на облегалката на стола и погледна лорд Хенри през големия букет морави ириси, поставен в средата на масата, — какво разбираш ти под добър, Хари?

— Да бъдеш добър, значи да живееш в хармония със себе си — отвърна бавно той, докосвайки столчето на своята чаша с тънките си бледи пръсти. — Противоречието настъпва тогава, когато си принуден да живееш в хармония с другите. Няма по-важно нещо от собствения живот. Ако си пуритан или лицемер, можеш да внушаваш на ближните си своите морални принципи, без да те е грижа за тях. Индивидуализмът има своя висока цел. Съвременният морал изисква да се подчиниш на разбиранията на своето време. А пък аз мисля, че най-голямата проява на безнравственост за културния човек е да приема разбиранията на своето време.

— Но ако човек иска да живее само за себе си, Хари, той трябва да плати много висока цена за това — забеляза художникът.

— Да. В наше време плащаме много скъпо за всичко. Според мен истинската трагедия на бедняците е, че могат да платят единствено себеотрицанието. Красивите грехове, както и красивите неща, са привилегия само на богатите.

— Човек трябва да плаща не с пари, а с друго.

— С какво, Базил?

— Струва ми се, с угризения на съвестта, със страдания… със съзнанието за моралното си падение.

Лорд Хенри сви рамене.

— Скъпи приятелю, средновековното изкуство е очарователно, но средновековните чувства отдавна са изживели времето си. Могат да се използуват, разбира се, в белетристиката. Но нали в белетристиката се използува само онова, което в живота отдавна е излязло от употреба. Повярвай ми, нито един културен човек не съжалява за изпитаното наслаждение и нито един некултурен човек не знае какво е наслаждение.