Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

След известно време Дориан повика файтон и си тръгна за дома. Застоя се няколко минути на прага и огледа стихналия площад с плътно затворените с капаци и пъстри жалузи прозорци. Небето вече имаше опалов цвят и на неговия фон покривите на къщите блестяха като сребро. От комина на една отсрещна къща се издигаше тънка струя дим, която се извиваше като виолетова лента в седефения въздух.

В огромния позлатен венециански фенер, откраднат навярно от баржата на някой дож, а сега увисен на тавана на просторното преддверие, облицовано с дъб, още светеха три газови горелки — три тънки сини листенца от пламък, обрамчени от бял огън. Той ги угаси, хвърли наметката и шапката си на масичката и мина през библиотеката към вратата на спалнята си, огромна осмоъгълна стая на партерния етаж, която той, следвайки новото си увлечение към разкоша, бе обзавел по свой вкус, като бе покрил стените с изящни гоблени от времето на Ренесанса, намерени на тавана в имението му в Селби. Беше хванал вече дръжката на вратата, когато погледът му се спря на собствения му портрет, нарисуван от Базил Холуърд. Той трепна и отстъпи учуден крачка назад. Сетне влезе в стаята си със силно озадачен израз. Измъкна цветето от бутониерата си и се спря в двоумение. Накрая се върна отново в библиотеката, приближи до картината и започна да я разглежда. При слабата светлина, която едва проникваше през жълтите копринени транспаранти, лицето на портрета му се струваше някак променено. Изразът му бе друг. Човек би казал, че около устата му се е изписала някаква гънка на жестокост. Това беше много странно.

Дориан се обърна, отиде до прозореца и вдигна транспаранта. Ярката утринна светлина заля стаята и прогони тайнствените сенки в тъмните ъгли, където те останаха да лежат треперливо. Странният израз, който бе забелязал, не изчезна обаче от лицето на портрета, стана дори по-очебиен. Трептящите жарки лъчи на слънцето очертаваха жестоките гънки около устата толкова ясно, сякаш Дориан се гледаше в огледало, след като бе извършил някакво злодеяние.

Той се намръщи и като взе от масичката овалното огледало с рамка от купидони от слонова кост, един от многобройните подаръци от лорд Хенри, с безпокойство се огледа в лъскавата му повърхност. Край алените му устни обаче нямаше никаква гънка, изразяваща жестокост. Какво означаваше това?

Той разтърка очите си и като се приближи до портрета, започна отново да го разглежда. Върху платното не можеше да се открие ни най-малка следа от поправка, но изразът на лицето му, без съмнение, бе променен. Не, това не беше плод на фантазията му. Промяната бе съвсем очевидна.

Той се отпусна в едно кресло и се замисли. Изведнъж в съзнанието му проблеснаха думите, които бе казал в ателието на Базил Холуърд в деня, когато портретът беше завършен. Беше изразил безумното желание той завинаги да остане млад, а портретът му да старее; красотата на лицето му никога да не увяхва, а товарът на страстите и пороците да ляга върху платното! Следите на страданията и размишленията да браздят нарисуваното лице, а самият той да запази завинаги нежния цвят и прелестта на своята току-що разцъфнала младост! Нима желанието му се бе изпълнило? Не, такива неща са невъзможни. Чудовищно е дори да се помисли за това. Но портретът стоеше пред него и гънката на жестокост около устата личеше съвсем ясно.

Жестокост! Нима бе извършил нещо жестоко? Ако имаше някой виновен, това беше Сибил, а не той. Беше повярвал, че е голяма актриса, беше й отдал любовта си, защото мислеше, че е гениална. Но тя го бе разочаровала. Беше се оказала безинтересна и недостойна за неговата любов. И все пак с чувство на безгранична жалост си спомни как тя бе плакала като дете в краката му. И с какво безсърдечие я бе гледал той. Защо е създаден такъв? Защо е такава душата му? Но и той бе страдал. През трите ужасни часа, докато траеше представлението, той бе преживял векове страдания, цели вечности мъки. Неговият живот струваше толкова, колкото и нейният. Той може да я бе огорчил завинаги, но и тя го бе засегнала дълбоко, макар и за няколко часа. Освен това жените са по-пригодени да устояват на скръбта от мъжете. Те живеят заради чувствата си. Мислят единствено за тях. Вземат си любовници само за да има на кого да правят сцени. Лорд Хенри му бе казал това, а лорд Хенри познава жените. Защо трябва да се измъчва заради Сибил Вейн? Тя вече не означаваше нищо за него!

Ами портретът? Какво можеше да каже за него? Той знаеше тайната на живота му и я разкриваше. Портретът го бе научил да обича собствената си красота. Нима щеше да го накара да намрази собствената си душа? Щеше ли да намери сили да го погледне отново?