П. Удхаус - Клуб „Анонимни ергени“

— Благодаря. Това означава много за мен.

— Надявам се всичко скоро да се оправи.

— От много надежден източник знам, че скоро слънцето ще се покаже и за мен. А сега — добави Джо, — нека да ти взема такси.

Таксито тръгна, а той поднови пътуването си към дома. Когато влезе в апартамента, намери писмо на пода и разпозна почерка на приятеля си Джери Никълс, който работеше за адвокатската кантора на баща си „Никълс, Еридж и Тръбшоу“ на „Бедфорд роу“ 27.

„Скъпи Джо — пишеше Джери, — ако можеш да накараш твоя надзирател да те пусне за половин час във вторник сутринта, ела да ме видиш. Мисля, че мога да ти уредя една добра работа. Уточнявам вторник, защото трябва да се действа бързо, а в понеделник ще отсъствам цял ден. Гледай да дойдеш, защото тази добра работа изглежда наистина твърде добра. Запомни, вторник, не понеделник.“

Обещаващо, помисли си Джо, много обещаващо. И все пак, колкото и да е странно, докато заспиваше, мислите му бяха заети не с Джери Никълс, а със Сали Фич.

Пръснати из не толкова модните лондонски квартали, тук-там се издигаха огромни къщи, строени по времето, когато семействата са имали по десет-дванадесет деца, много пари и изобилие от слуги и роби. Някои от тези къщи, поради невъзможността си да влязат в употреба като частни домове, главно защото слугите и робите в днешно време знаят едно-друго и предпочитат да си изкарват прехрана другаде, са се превърнали в жилищни сгради, други пък са станали общежития за студенти и работещи младежи. Всяко от тях има обща дневна и трапезария, а отделният обитател притежава своя спалня. Общият ефект е на непретенциозен и доста уютен клуб. Един от тези млади трудещи се беше Сали Фич.

В неделята, последвала вечерта, когато обувките й се оказаха толкова несигурни, тя си беше в стаята и обсъждаше с приятелката си Мейбъл Потър брачните проблеми на последната.

Мейбъл беше секретарка на Едгар Сампсън, театралният директор, но скоро се женеше и щеше да напуска, освен ако не сметнеше за по-уместно да остане на работното си място и след сватбеното пътешествие. Беше дошла да поиска мнението на Сали по кой път да тръгне. Изглежда Чарли, който печелеше достатъчно за двама като борсов агент, искаше Мейбъл да напусне и да се концентрира върху дома им, но тя се колебаеше, защото й харесваше да е секретарка.

— Сами е страшно готин като шеф, а и на подобно място срещаш толкова интересни хора. Онзи ден имаше някакъв журналист, който получи делириум тременс точно пред бюрото ми. Представяш ли си? — Мейбъл закърши ръце и неочаквано се вторачи в Сали. — Обичаш ли работата си, скъпа?

— Обожавам я — призна младото момиче.

— Ти също сигурно срещаш много интересни хора.

— Непрекъснато. Срещала ли си някога поет екзистенциалист? Струва си да му хвърлиш един поглед. Този, когото срещнах, ми предложи абсент. А във вторник имам уговорка с Айвър Луелин, онзи от киното. Сигурно е добър. Бедата в тая работа е, че всичко минава-заминава.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами срещнеш някого, хареса ти, побъбрите малко и се разделяте завинаги. Никога не го срещаш отново.

— Е, не можеш да очакваш от знаменитостите да ти се кълнат във вечна дружба.

— Вестник като нашия не се занимава точно със знаменитости, макар че Айвър Луелин май е такъв. Аз самата не го бях чувала. Ние обираме по-дребните риби. Мислех си за Джо Пикъринг.

— Кой е той? — полюбопитства Мейбъл и за миг забрави сериозните си проблеми.

— Името едва ли ти говори нещо. Поставиха първата му пиеса в „Регал“ и тя се провали. Много ми беше тъжно за него. Срещнах го отново снощи, но само за минута. Едва ли ще го видя някога пак, а не познавам мъж, който така да ми е харесал от пръв поглед. Разбирахме се, като че сме от една майка.

— Хубавец, а?

— Ни най-малко. Той се боксира, а това обикновено променя външния вид. Но от мен да знаеш, драга ми Мейбъл. Външността не е всичко. Клепналото ухо не означава нищо, ако под него се крие топло сърце, каквото, доколкото разбрах, Джо има. Не му беше приятно, че го интервюирам, но остана любезен до края, дори когато ровех из личния му живот.

— Не се ли чувстваш неловко да се изръсиш при някой непознат и да го питаш каква му е религията, дали обича жена си и коя му е любимата закуска?

— Постепенно свикваш, като при хирурзите е.

— Сами казва, че журналистите трябва да бъдат удавени в кофа вода. Да се накиснат и да им се натиска главата, докато не изпуснат и последното мехурче въздух. Е, — додаде Мейбъл, като с това показа, че интересът й към тази част от литературния свят е изчерпан, — ти продължавай, ако ти харесва. А какво мислиш, че трябва да направя аз? Какво би сторила на мое място? Става дума за Чарли?