Фредерик Форсайт - Шепнещ вятър

Крейг нямаше нужда да се ориентира по слънцето. Той виждаше целта си в далечината, сияеща на утринното слънце под студеното синьо небе. Пътуваха към планината Абсарока, в която като момче беше ловувал със стария Доналдсън. Това беше ужасно място, дива гора и скалисто плато, където малцина можеха да ги последват. Въпреки голямото разстояние той различаваше ледените върхове Тъндър, Сейкрид, Медсин и Беъртуут. Там човек с добра пушка можеше да задържи цяла армия. Спря при един поток, за да напои запотените коне, после продължиха към върховете, които сякаш се забиваха в самото небе.

На тридесет километра след тях, забили погледи в земята за издайническите следи на подкованите със стомана копита, шестимата воини напредваха с тръс, който пестеше силите на техните коне и можеше да се поддържа в продължение на много километри.

На петдесетина километра северно оттам кавалерийският патрул бързаше на юг. Откриха следата по пладне точно на запад от Западен Прайър. Индианските следотърсачи изведнъж спряха и започнаха да обикалят наоколо, като се взираха в участък спечена от слънцето земя. Посочиха следите от стоманени подкови и от неподкованите копита след тях. На известно разстояние минаваха дири от още пет-шест коня.

— Така — измърмори лейтенантът. — Имаме си конкуренция. Няма значение.

После заповяда да продължат на запад, въпреки че конете започваха да се уморяват. След половин час изкачиха ниско възвишение и офицерът проучи хоризонта с далекогледа си. Нямаше и следа от бегълците, но видя облак прах, вдиган от шест фигурки на пъстри коне, които препускаха към планината.

Шайенските коне също се уморяваха, ала същото трябваше да се отнася и за бегълците пред тях. Воините напоиха конете си във водите на Бриджър Крийк, точно под съвременното градче Бриджър, и им дадоха половин час почивка. Един от тях долепи ухо към земята и чу тропота на приближаващи се копита, затова отново яхнаха конете си и продължиха. След километър и половина водачът им ги отведе зад едно хълмче, скри ги и се качи на върха да погледне.

На пет километра видя кавалерията. Шайените не знаеха нищо за документите, открити на склона, нито за наградата за избягалия уашиху и предположиха, че сините куртки преследват тях, задето са напуснали резервата. Затова зачакаха.

Кавалерийският патрул спря на мястото, където следите се раздвояваха. Индианските следотърсачи скочиха от конете си и разгледаха земята. Шайените ги видяха да сочат на запад и патрулът продължи в тази посока.

Шестимата воини препуснаха успоредно на сините куртки също както Малкия вълк бе следил Къстър покрай Роузбъд. Но по някое време следобед следотърсачите от племето кроу ги забелязаха.

— Шайени — съобщи един от тях.

Лейтенантът сви рамене.

— Няма значение, нека ловуват. Ние гоним друг дивеч.

Двете групи преследвачи продължиха до вечерта. Когато слънцето превали планината, разбраха, че трябва да дадат почивка на конете. Ако се опитаха да продължат, животните просто щяха да рухнат под тях. Освен това почвата ставаше по-твърда и следите бяха по-незабележими. По тъмно нямаше да могат да ги открият.

На петнадесет километра пред тях Бен Крейг си мислеше същото. Роузбъд беше едра, яка кобила, но бе изминала осемдесет километра с мъж и товар на гърба си по пресечен терен. Шепнещ вятър не беше опитна ездачка и също бе на края на силите си. Спряха на лагер край Беър Крийк, малко на изток от съвременния град Ред Лодж, но не запалиха огън, за да не ги видят.

Когато се спусна нощта, температурата падна. Завиха се с бизонската кожа и след секунди момичето се унесе. Крейг не заспа. По-късно може би щеше да има време за това. Измъкна се изпод кожата, уви се в одеяло и застана на пост до жената, която обичаше.

Не дойде никой, но той стана преди разсъмване. Бързо хапнаха сушено месо от антилопа и малко царевичен хляб, който Шепнещ вятър беше взела от типито си, пиха вода от потока и потеглиха. Преследвачите им направиха същото веднага щом първите слънчеви лъчи осветиха следите. Бяха на петнадесет километра и се приближаваха. Крейг знаеше, че шайените са някъде зад тях — не можеше да има прошка за онова, което бе извършил. Ала не подозираше нищо за кавалерията.

Земята бе по-твърда, пътуването — по-бавно. Преследвачите им ги настигаха и трябваше да ги забави, като скрие следите си. След два часа бегълците стигнаха до мястото на сливане на два потока. Отляво течеше Рок Крийк, буен и непроходим. Право пред тях беше Уест Крийк, по-плитък и не толкова скалист. Крейг слезе от коня, завърза другия за седлото си и поведе Роузбъд за юздите.