Фредерик Форсайт - Шепнещ вятър

Лесно си намери хубаво седло. Скоро му върнаха и пушката и ножа, макар и с известна неохота. Той отиде до мъртвия си кон на върха на хълма и взе патроните за своята „Шарпс“. Там не бе останало почти нищо ценно. Индианците бяха взели всичко, което им беше харесало. Но не бяха проявили интерес към документите на белия човек и листата бяха пръснати из високата трева. Сред тях бяха бележките на капитан Уилям Кук от първия му разпит.

Вдигането на селото отне цялата сутрин. Багажът бе събран и жените и децата го натовариха на многобройни носилки. Потеглиха малко след пладне.

Мъртвите бяха оставени на същото място, положени в типитата, нашарени за отвъдния свят и облечени в най-хубавите си дрехи с накити от пера, отговарящи на положението им. Ала според традицията всички домакински вещи бяха пръснати на земята.

Когато на другия ден откриеха този мъртъв лагер, хората на Тери щяха да си помислят, че сиуксите и шайените са бързали да заминат. Не е така — обичаят изискваше вещите на покойника да бъдат разхвърляни. Тъй или иначе, всичко щеше да бъде разграбено.

В бъдеще равнинните индианци щяха да твърдят, че искали само да ловуват, а не да воюват, но Крейг знаеше, че армията ще се възстанови от загубата си и ще потърси отмъщение. Не скоро, ала щяха да дойдат. Великият съвет на Седящия бик също го разбираше и след няколко дни се разбраха племената да се разделят на по-малки групи и да се пръснат. Това щеше да затрудни сините куртки и да даде на индианците по-голям шанс да презимуват тук, вместо да ги върнат в резерватите, където щяха да гладуват.

Крейг яздеше с оцелелите от рода на Високия лос. Двама от десетимата ловци, които бяха изгубили жените си при Роузбъд, бяха загинали при Литъл Бигхорн, други двама бяха ранени. Единият можеше да язди, ала другият, който бе ранен в рамото, трябваше да пътува на носилка. Високия лос и другите петима щяха да си намерят нови жени. За тази цел се бяха присъединили към други две големи семейства — общо шестдесетина мъже, жени и деца.

Когато научиха за решението на великия съвет, те се събраха, за да определят накъде да тръгнат. Повечето искаха да се отправят на юг в Уайоминг и да се скрият в планината Бигхорн. Поискаха мнението на Крейг.

— Сините куртки ще дойдат там — отвърна той и с една пръчка начерта река Бигхорн. — Ще ви търсят тук на юг и тук на изток. Но аз знам едно място на запад. Казва се планината Прайър. Там съм израснал.

И им разказа за Прайър.

— По-ниските склонове гъмжат от дивеч. Горите са гъсти и клоните скриват дима на огньовете. Потоците и езерата са пълни с риба. Уашиху никога не ходят там.

Индианците се съгласиха и на първи юли се отделиха от главната група шайени и водени от Крейг, поеха на северозапад в южна Монтана. По пътя избягваха патрулите на генерал Тери, които се разгръщаха откъм Бигхорн, но не чак толкова на запад. Към средата на месеца стигнаха до Прайър и всичко бе точно така, както беше обещал следотърсачът.

Типитата бяха скрити под дърветата и почти не се забелязваха. Часовият, застанал на една скала, днес наричана Краун Бют, можеше да вижда на много километри. Никой не идваше. Ловците носеха много елени и антилопи от гората и децата ловяха тлъста пъстърва в потоците.

Шепнещ вятър беше млада и здрава.

Раната й бързо зарасна и тя пак можеше да тича, бърза като сърна. Когато момичето носеше храна на мъжете, Крейг понякога срещаше погледа й и сърцето му винаги се разтуптяваше. Шепнещ вятър външно не проявяваше чувствата си и се извръщаше, когато той я хващаше, че го наблюдава. Младежът не можеше да знае, че нещо в стомаха й сякаш се стопява и гърдите й като че ли ще се пръснат винаги щом зърне тъмносините му очи.

В началото на есента те просто се влюбиха.

Жените забелязаха. След като поднесеше храна на мъжете, тя се връщаше изчервена, предницата на кожената й туника бързо се издигаше и спускаше и по-възрастните жени весело се кискаха. Шепнещ вятър вече нямаше майка, нито леля и другите индианки бяха от различни семейства. Но имаха синове сред дванадесетте неженени воини. Чудеха се кой е грабнал сърцето на хубавото момиче. Караха я да им каже преди да й го е отмъкнала друга, ала тя им отвръщаше, че говорят глупости.

През септември листата започнаха да падат и лагерът се премести по-нависоко, за да се скрие под иглолистните дървета. През октомври нощите станаха студени. Но дивечът продължаваше да е достатъчно и конете опасоха последната трева преди да преминат на дървесна кора и лишеи. Роузбъд се приспособи като местните коне, но от време на време Крейг слизаше в прерията да донесе чувал трева, нарязана с ловджийския му нож.