Фредерик Форсайт - Как да поставиш проблема

Херцогът наведе глава към своя заместник-председател и изсъска:

— В кабинета ми. След пет минути, ако обичаш.

— Перигрин — започна херцогът. Вече нямаше „Пери“ и „скъпи стари приятелю“. Бе изчезнала дори дружелюбната фасада. — Може ли да попитам точно какво направи току-що?

— Водих търга.

— Не увъртайте, господине. Онази отвратителна мацаница с двете яребици е пълен боклук.

— На пръв поглед.

— Ти я купи за фирмата. Защо?

Слейд извади от джоба на сакото си двете страници с доклада на професор Карпентър от „Колбърт“.

— Надявам се това да ви обясни причината. Трябваше да я купя за пет хиляди, най-много. И щях, ако го нямаше оня побъркан японец.

Херцог Гейтсхед внимателно прочете доклада на слънчевата светлина от прозореца и изражението му се промени. Неговите предци бяха извоювали положението си с убийства и грабежи и също като в случая с Бени Евънс, старите гени умират трудно.

— Това е друг въпрос, стари приятелю, съвсем друг въпрос. Кой друг знае?

— Никой. Миналия месец получих доклада вкъщи. Стивън Карпентър, аз, а сега и вие. Това е. Колкото по-малко, толкова по-добре, струва ми се.

— Ами собственикът?

— Някакъв шотландски идиот. За да си покрием гърба, реших да му предложа петдесет хиляди. Глупакът отказа. Пазя писмото и записа на отказа му. Разбира се, ще ми се да беше приел. Но не можех да предвидя тоя смахнат японец. Едва не ни я измъкна под носа.

Херцогът се замисли. На прозореца бръмчеше муха и звукът отекваше високо като дърворезачка в тишината.

— Чимабуе — промълви той. — Дучо. Мили Боже, от години не сме имали нито един от тях. Седем-осем милиона, нали? Виж, без отлагане уреди въпроса със собственика. Аз ще подпиша. Кой искаш да реставрира картината? „Колбърт“ ли?

— Това е голяма организация. С огромен персонал. Ще тръгнат приказки. Предпочитам Едуард Харгрийвс. Той е сред най-добрите на света, работи сам и мълчи като гроб.

— Чудесна идея. Заеми се с това. Съобщи ми веднага щом свърши реставрацията.

Едуард Харгрийвс наистина работеше сам — кисел и потаен мъж с частно студио в Хамърсмит. Беше ненадминат в реставрацията на повредени или покрити с по-късна картина стари майстори.

Той прочете доклада на Карпентър и си помисли дали да не се свърже с професора. Но главният реставратор на „Колбърт“ съвсем естествено щеше да се обиди, че тази изключително интересна задача е поверена на някой друг, затова Харгрийвс реши да не му се обажда. Ала познаваше служебните бланки на „Колбърт“ и подписа на професора, затова можеше да използва доклада като основа за собствената си работа. Когато заместник-председателят на „Дарси“ лично донесе шотландския натюрморт в студиото му, Харгрийвс му съобщи, че ще му трябват две седмици.

Той постави картината на статив под северния прозорец и два дни просто я гледа. Дебелата викторианска маслена боя изискваше извънредна деликатност, за да не повреди шедьовъра отдолу. На третия ден се хвана на работа.

След две седмици се обади на Перигрин Слейд.

— Е, скъпи ми Едуард?

— Готов съм. Онова, което се крие под натюрморта, е напълно разкрито.

— Ами цветовете? Успя ли да ги направиш толкова ярки, колкото и в деня, в който са били положени?

— О, несъмнено — отговори гласът по телефона.

— Ще пратя колата си.

— Мисля, че би трябвало лично да дойда с картината — внимателно рече Харгрийвс.

— Чудесно — зарадва се Слейд. — След половин час бентлито ми ще дойде да те вземе.

Той се обади на херцог Гейтсхед.

— Браво — каза председателят. — Хайде да я видим заедно. В моя кабинет, в дванайсет часа.

В дванадесет без пет един носач донесе статив и си тръгна. Точно в дванадесет в стаята влезе Едуард Харгрийвс. Носеше увитата в мека тъкан картина. Следваше го Перигрин Слейд.

Херцогът бе отворил бутилка „Дом Периньон“. Подаде чаши на гостите си. Слейд прие, реставраторът отказа.

— Е — усмихна се председателят, — какво имаме? Дучо ли?

— Е, този път не — отвърна Харгрийвс.

— Изненадай ме — каза Слейд. — Чимабуе ли?

— Не точно.

— Нямам търпение — възкликна херцогът. — Хайде, вдигнете покривалото.

Реставраторът се подчини. Картината наистина беше такава, каквато се описваше в писмото от „Колбърт“. Прекрасно изпълнена и точно в стила на ранния флорентински и сиенски Ренесанс.

Фонът представляваше средновековен пейзаж с хълмове и в далечината — камбанария. На преден план имаше една-единствена фигура. На магаре или библейски осел, който мрачно гледаше към зрителя.