Фредерик Форсайт - Как да поставиш проблема

— Дядо ми беше велик художник, господин Слейд. Пренебрегван навремето, но същото се отнася и за Ван Гог. Убеден съм, че сега светът най-после ще познае истинския талант. Не мога да приема предложението ви, но ще ви направя друго. Ако творбата на дядо ми не се появи на следващия ви търг на викториански майстори в началото на идващия месец, ще я изтегля и ще я занеса в „Кристи“.

Когато затвори телефона, Слейд трепереше. Ван Гог ли? Този човек да не бе идиот? Ала нямаше избор. Търгът на викторианските майстори бе насрочен за 8 септември. Вече беше късно да я включат в каталога, който в момента се печаташе и щеше да излезе след два дни. Щеше да се наложи нещастните яребици да бъдат прибавени впоследствие, както често се случваше. Но той пазеше копие на писмото с офертата до Макфий и бе записал телефонния разговор. Предложените петдесет хиляди лири далеч нямаше да удовлетворят професор Карпентър и бордът на „Дарси“ щеше да го подкрепи срещу евентуални бъдещи обвинения.

Трябваше да купи картината „за фирмата“ и това означаваше в залата да има наддаващ, който точно да изпълнява нарежданията и в същото време да не прилича на служител на „Дарси“. Щеше да използва Бъртрам, главния носач, на когото предстоеше да се пенсионира и който след четиридесет години служба беше абсолютно верен на работодателите си. Човек с въображение на щипалка, но безпрекословно изпълняващ заповеди.

Тръмпингтън Гор затвори телефона и се обърна към Бени.

— Скъпо момче, наистина ли знаеш какво правиш? Петдесет хиляди лири са адски много пари.

— Довери ми се — отвърна младежът. Гласът му звучеше по-уверено, отколкото се чувстваше. Той ежечасно се молеше на циничния бог на старите майстори Слейд да е прекалено алчен, за да разкрие намеренията си на безукорно честния професор Карпентър.

Всички висши служители се прибраха от отпуска и приготовленията за първия голям есенен търг на 8 септември вървяха с пълна пара.

Перигрин Слейд пазеше в тайна плановете си за този ден и с радост установи, че Алан Лий-Тревърс също е пример за дискретност. Въпреки това всеки път щом се разминаваха в коридора, Слейд заговорнически му намигаше.

Лий-Тревърс започна да се тревожи. Винаги беше смятал заместник-председателя за малко ексцентричен и бе чувал, че мъжете на средна възраст понякога обръщат резбата. Като баща на четири деца той искрено се надяваше Слейд да не си е паднал по него.

На сутринта на 8 септември цареше обичайната възбуда, приливът на адреналин, който в света на изкуството компенсира цялата черна работа и досадното оценяване на боклуци.

Слейд беше помолил уважаемия главен носач Бъртрам да дойде по-рано и го бе инструктирал до най-малката подробност. Носачът от четиридесет години работеше в „Дарси“ и беше преживял петима собственици. Като младеж, току-що уволнил се от армията, той беше последвал стъпките на баща си и бе участвал в тържеството по случай пенсионирането на стария господин Дарси, последния от рода. Истински джентълмен — беше поканил дори новоназначения носач. Вече нямаше такива хора.

Той бе последният човек в сградата, който идваше на работа с бомбе — навремето беше разнасял по коридорите шедьоври на обща стойност милиарди лири и нито веднъж не бе повредил някой от тях.

Днес седеше в малката си стаичка и процеждаше безкрайни чаши чай през моржовите си мустаци. Имаше прости нареждания. Облечен в син костюм и въоръжен с номер за участие в търга, щеше да седне в дъното на залата и щеше да наддава само за една картина. За да не я сбърка с някой друг натюрморт, му бяха показали двете смачкани, увиснали на куката яребици. Бе му заповядано да запомни името „Чантата за дивеч“, което господин Слейд щеше с ясен глас да обяви от подиума.

Накрая, просто за всеки случай, директорът му беше наредил да наблюдава лицето му. Ако искаше да наддава, бързо щеше да му намигне с лявото око. Това бе знак носачът да вдигне номера си. Бъртрам отиде да изпие чаша чай и за четвърти път да изпразни мехура си. Слейд най-малко искаше да види, че в най-важният момент съучастникът му изчезва до тоалетната.

Алан Лий-Тревърс беше избрал изключителни картини. Най-ценни бяха две творби на автори от школата на прерафаелитите, един шедьовър на Милей от имението на наскоро починал колекционер и още един на Холман Хънт, който от години не бе показван пред публика. Следваха ги две картини с коне от Джон Фредрик Херинг и платноход в бурно море от четката на Джеймс Кармайкъл.