Фредерик Форсайт - Как да поставиш проблема

Пауъл погледна оръфаната му риза и дрипавия му шлифер.

— Убеден съм, че ще се намери нещо. Радвам се, че се видяхме. Успех, Тръмпи.

— И на теб. Горе главата, нали?

Стиснаха си ръцете и се разделиха. Импресариото беше любезен, както винаги, но нямаше работа. В Шепъртън щели да снимат историческа драма, но ролите вече били разпределени. Прекалено многолюдна професия, чието единствено неизчерпаемо гориво бе оптимизмът и шансът за голяма роля утре.

Тръмпи се прибра в апартамента си и окаяно провери състоянието на средствата си. Бюрото за безработни отпускаше по няколко лири на седмица, но Лондон беше скъп град. Току-що за пореден път се бе сблъскал със своя хазяин господин Куцакис, който за пореден път каза, че отдавна не бил получавал наема и че търпението му не било точно толкова безгранично, колкото слънцето на родния му Кипър.

Положението бе лошо. Всъщност не можеше да стане по-лошо. Когато воднистото слънце изчезна зад блоковете оттатък двора, безработният актьор отиде при шкафа и извади пакет, увит в зебло. Често се беше питал защо пази това глупаво нещо. И без това не го харесваше. От сантименталност, навярно. Преди тридесет и пет години, като двадесетгодишен младеж, актьор в провинциален театър, но умен и въодушевен, убеден в звездното си бъдеще, той го бе получил в наследство от баба си Мили. Тръмпи разви зеблото.

Картината не беше голяма — тридесет на тридесет сантиметра без позлатената рамка. Винаги я бе съхранявал увита, но още когато я беше получил, тя беше толкова покрита с мръсотия, че фигурите представляваха неясни очертания, почти сенки. И все пак баба му Мили винаги се беше заричала, че може да струва няколко лири — навярно просто романтична самозаблуда на една старица. Нямаше представа за историята й. А всъщност малката картина имаше голяма история.

През 1870 година в търсене на щастието си един тридесетгодишен англичанин, който поназнайваше италиански, бе емигрирал във Флоренция, за да си опита късмета с малко отпуснати му от баща му пари. Това беше върхът на викторианската слава на Британия и златният суверен на Нейно величество отваряше много врати. За разлика от Англия, в Италия цареше обичайният хаос.

След пет години предприемачество господин Ейдриън Фробишър постигна четири неща. Откри възхитителните вина от хълмовете Кианти и започна да ги изнася в огромни бъчви в родната си Англия, като подби цените на традиционните френски вина и положи основите на значително състояние.

Купи си хубава къща в града, нае си личен кочияш и коняр. Ожени се за дъщерята на дребен местен благородник и освен многобройните други украси за новия си дом купи малка маслена картина от една вехтошарница на кея близо до Понте Векио.

Не я купи заради славата на художника или защото бе изложена на видно място. Всъщност тя беше покрита с прах и почти скрита в дъното на дюкяна. Купи я просто защото я хареса.

Цели тридесет години, докато той не стана британски вицеконсул във Флоренция и не получи благородническа титла, картината висеше в библиотеката му и всяка вечер след храна той пушеше пура под нея.

През 1900 година епидемия от холера покоси Флоренция. Тя отнесе съпругата му и след погребението шестдесетгодишният Фробишър реши да се завърне в земята на своите деди. Продаде имотите си и се върна в Англия, купи си красиво имение в Съри и нае деветима прислужници. Най-млада беше една местна селянка, казваше се Милисънт Гор.

Сър Ейдриън не се ожени повторно и през 1930 година почина на деветдесетгодишна възраст. Той бе докарал близо сто сандъка от Италия и в един от тях се намираше малка и вече почти обезцветена маслена картина в позлатена рамка.

Тъй като това беше първият му подарък за лейди Лучия и тя винаги го бе обожавала, сър Ейдриън отново го закачи в библиотеката, където патината от дим и прах продължи да покрива някога ярките багри и фигурите ставаха все по-неясни.

Първата световна война дойде, отмина и промени света. Богатството на сър Ейдриън рязко намаля, тъй като през 1917 година инвестициите му в акции на императорската руска железница отидоха на вятъра. След 1918 година Великобритания придоби нов обществен пейзаж.

Персоналът се съкрати, но Милисънт Гор остана. Тя се издигна до заместник-икономка, а през 1921 година стана икономка и единствена прислужница в къщата. През последните седем години от живота му Милисънт се грижи за сър Ейдриън като медицинска сестра и когато през 1930 година почина, той я бе споменал в завещанието си.