Фредерик Форсайт - Ветеранът

— Абсолютно нищо — каза Джак Бърнс, загледан в дрехите и личните вещи. Сред последните имаше полупразна кутия цигари, кибрит, монети, използвана носна кърпа и ключ, очевидно от апартамент. Всичко от джобовете на панталона. От сакото — нищо. Останалите вещи на жертвата трябваше да са били в портфейла.

— Спретнат човечец — отбеляза Скинър, който разглеждаше дрехите. — Обувки, евтини и закърпени, но лъснати. Панталон, евтин и износен, но с идеални ръбове. Риза, изтъркана по яката и маншетите, но също изгладена. Бедняк, който се опитва да си придаде добър външен вид.

— Хм, ще ми се да беше носил кредитна карта или адресирано до него писмо в задния си джоб — отвърна Бърнс, който продължаваше да попълва безкрайните формуляри, задължителни за съвременния полицай. — Засега ще трябва да го впиша като НВМ.

Американците го наричат Джон Доу. Лондонската полиция използва термина „неидентифициран възрастен мъж“. Навън вече цареше пълен мрак. Двамата детективи заключиха формулярите и видяха, че имат време за една бърза половинка преди да се приберат вкъщи.

На километър и половина от тях спретнатият човечец лежеше в интензивното отделение в „Роял Лъндън“ и дишаше плитко, но постоянно. Пулсът му, от време на време проверяван от нощната сестра, все още беше прекалено ускорен.

Джак Бърнс отпи голяма глътка от бирата си.

— По дяволите, кой е той? — изруга детективът.

— Не се безпокой, шефе, съвсем скоро ще открием — отвърна Люк Скинър. Но грешеше.

Този ден беше извънредно натоварен за детектив инспектор Джак Бърнс. Той му донесе два триумфа, две разочарования и множество въпроси без отговор. Но това бе в реда на нещата. На бюрото на детектива рядко пристигат случаи, опаковани като коледни подаръци.

Първият му успех беше с господин Пател. Собственикът на магазина чакаше на регистратурата точно в единадесет, готов да помогне, както винаги.

— Бих искал да видите някои снимки — каза Бърнс, когато се настаниха пред нещо като телевизионен екран. Допреди няколко години снимките на Криминалната архивна служба се бяха пазили в големи албуми. Бърнс все още ги предпочиташе, защото така свидетелят можеше да прелиства назад и напред, докато направи избора си. Но сега процедурата беше електронна и лицата се появяваха на екрана.

Първите бяха сто и обхващаха някои „тежки случаи“, известни на полицията в североизточния район на Лондон. Не че сто бе някакъв максимум, ни най-малко, но Бърнс започна с всички познайници на Доувърската пандела. Господин Виджей Пател се оказа мечтата на детектива.

— Този — когато се появи двадесет и осмият, заяви той.

От екрана ги гледаше лице, което съчетаваше колкото глупост, толкова и жестокост. Набит, с бръсната глава и обеца.

— Сигурен ли сте? Преди виждали ли сте го? Може би е идвал в магазина ви?

— Не, този не. Обаче него го удариха по носа.

Марк Прайс, гласеше надписът, следван от идентификационен номер. Вторият беше седемдесет и седмият, онзи с продълговатото изпито лице и мазната коса, падаща до възглавничките на ушите му. Хари Корниш. Господин Пател не изпитваше никакви съмнения и за двамата и не се бе замислил за повече от секунда-две преди да ги разпознае. Бърнс изключи апарата. Електронният архив щеше да му даде пълните досиета.

— Когато открия и арестувам тези хора, ще ви помоля да присъствате на идентифицирането им — каза детективът. Собственикът на магазина кимна. Когато си отиде, Люк Скинър отбеляза:

— Божичко, шефе, наистина нямаше да е зле, ако имаше повече като него.

Докато чакаха компютърът да им даде пълните досиета на Прайс и Корниш, Джак Бърнс надникна в стаята на Отдела за криминални разследвания. Човекът, когото търсеше, се беше навел над бюрото си. Пак тези формуляри, разбира се.

— Имаш ли една минутка, Чарли?

Макар все още детектив сержант, Чарли Коултър беше по-възрастен от Бърнс и от петнадесет години работеше в Доувърската пандела. Познаваше всички местни бандюги.

— Тия двамата ли? — изсумтя Коултър. — Истински животни, Джак. Не са местни, домъкнаха се преди около три години. Обикновено дребни престъпления. Кражби на дамски чанти, грабежи, джебчийство, побои, футболно хулиганство. Плюс едно-две сериозни наранявания. И двамата се лежали в затвора. Защо?

— Този път е тежка телесна повреда — отвърна Бърнс. — Вчера пребили един старец с ритници и човекът е в кома. Можеш ли да ми кажеш къде живеят?