Фредерик Форсайт - Чудото

— А младият лекар?

Мъжът сви рамене.

— Ами… работеше. Правеше каквото можеше. Главният лекар му беше дал трима санитари. Те събраха от местните къщи дюшеци, сламеници, всякакви постели. Отмъкнаха чаршафи и одеяла. Чаршафите бяха само за бинтове. През Сиена не тече река, но преди векове сиенците са построили сложна система от подземни канали, които довеждат вода от планинските потоци под самите улици. Санитарите организираха жива верига до най-близкия кладенец.

— От една съседна къща донесоха голяма кухненска маса и я поставиха ей там, в средата между розовите храсти. За операционна. Анестетиците бяха малко, хигиената хич я нямаше. Той оперира цял следобед, чак до мръкване. Когато се стъмни, изтича до местната болница и изпроси няколко петромаксови лампи. И продължи на тяхната светлина. Но беше безнадеждно. Той знаеше, че войниците ще умрат.

— Много от раните бяха ужасни. Всички страдаха от нетърпими болки. Той нямаше повече болкоуспокоителни. Някои от ранените бяха разкъсани от мини, избухнали под краката на техен другар. В телата на други имаше забити шрапнели. Крайниците на трети бяха пронизани от куршуми. Малко след залез слънце дойде момичето.

— Какво момиче?

— Най-обикновено момиче. Местно. Млада може би двайсетинагодишна. Странна наглед. Докторът видя, че го наблюдава. Кимна й, тя се усмихна и той продължи да оперира.

— Какво й беше странното?

— С бледо овално лице. Много ведро. Къса коса, не според тогавашната мода, просто късо подстригана, като на момче. И носеше светлосива памучна риза.

— Помагаше ли?

— Не, просто вървеше сред ранените и им бършеше челата с мокро парче плат. Докторът продължаваше да оперира ранен след ранен. Продължаваше, макар да знаеше, че си губи времето. Беше едва двайсет и четири годишен, все още момче, което се опитваше да върши мъжка работа. Беше уморен до смърт, мъчеше се да не допуска грешки, ампутираше с трион за кост, стерилизиран в грапа, шиеше с обикновен конец, намазан с восък, морфинът свършваше, трябваше да го разпределя. А те крещяха, о, как крещяха…

Американецът впери очи в него.

— Боже мой — промълви той. — Вие сте били този лекар. Вие не сте италианец. Вие сте били германският доктор.

Мъжът бавно кимна.

— Да, аз бях.

— Скъпи, струва ми се, че глезенът ми е малко по-добре. Навярно все още можем да хванем края на шествието.

— Тихо, скъпа. Само още няколко минути. Какво се случи?

На Пиаца дел Кампо шествието беше напуснало арената и участниците бяха заели местата си на трибуните пред дворците. На пясъка останаха само по един барабанчик и един знаменосец от всяка контрада. Те щяха да покажат уменията си със знамето и жезъла, описвайки сложни фигури във въздуха под ритъма на барабаните, последен поздрав към тълпите преди състезанието, последен шанс да спечелят сребърното блюдо за своята гилдия.

— Оперирах през цялата нощ до изгрев слънце. Санитарите бяха не по-малко уморени от мен, но носеха мъжете на масата и аз правех каквото можех. Преди зазоряване тя изчезна. Просто изчезна. Не я бях видял да идва, не я видях да си отива…

— На сутринта настана затишие — продължи той. — Върволицата постепенно оредя и накрая секна. Успях да си измия ръцете и да мина сред ранените, за да преброя умрелите през нощта и да помоля да ги изнесат.

— Колко бяха?

— Нито един.

— Нито един ли?

— Нямаше нито един умрял. Не и онази нощ, докато слънцето не изгря на първи юли. В оня ъгъл ей там имаше трима алжирци. С рани в гърдите и корема. Единият беше с разкъсани крака. Бях ги оперирал късно през нощта. Държаха се мъжки. Лежаха безмълвно, гледаха небето и сигурно си мислеха за сухите хълмове на Магреб, откъдето бяха дошли, за да се бият и умрат за Франция. Те знаеха, че умират, и чакаха Аллах да ги повика. Но не умряха.

— Точно там, където седи жена ви, лежеше едно момче от Остин, Тексас. Когато го донесоха, притискаше корема си с ръце — мъчеше се да задържи червата си вътре. Можах само да напъхам вътрешностите му обратно и да му зашия корема. Беше изгубил много кръв.

— Призори го чух да плаче и да вика майка си. Давах му живот най-много до обяд, но той не умря. Сутринта стана горещо, въпреки че слънчевите лъчи не стигаха дотук. Но знаех, че когато слънцето се издигне, ще настане истински ад. Наредих да преместят операционната маса на сянка под аркадата, но за хората навън нямаше голяма надежда. Слънцето щеше да ги довърши.