Фредерик Форсайт - Чудото

В това време краят на кампарсе напускаше Пиаца дел Дуомо, а началото на колоната вече навлизаше в Пиаца дел Кампо и съдиите внимателно наблюдаваха облеклото, поведението и уменията на знаменосците да развяват флаговете. Който и да победеше в предстоящото конно състезание, най-добре екипираната група щеше да бъде наградена с masgalano — изящно гравирано сребърно блюдо. Това беше важно и всички присъстващи го знаеха. Туристът приклекна, за да разгледа глезена на жена си.

— Мога ли да ви помогна? — чу се тих глас. Американецът се сепна и се обърна. Непознатият стоеше до него и силуетът му се очертаваше на фона на слънцето. Туристът се изправи. Мъжът бе висок и слаб, със спокойно лице, покрито с бръчки. И двамата бяха над петдесетте. Непознатият беше побелял. С избелелите си дочени панталони и дънкова риза приличаше на скитник, на поостаряло хипи. Английският му беше отличен, но с акцент.

— Не знам — подозрително отвърна американецът.

— Жена ви е паднала и си е изкълчила глезена, нали?

— Да.

Непознатият коленичи на плочите, събу сандала на жената и бавно заразтрива глезена й. Пръстите му бяха нежни и умели. Канзаският фермер го наблюдаваше, готов да защити съпругата си, ако се наложи.

— Не е счупен, но май наистина е изкълчен — каза мъжът.

— Откъде знаете? — попита съпругът.

— Знам.

— Нима? Какъв сте вие?

— Аз съм градинарят.

— Градинарят ли? Тук?

— Грижа се за розите, мета двора, поддържам всичко както трябва.

— Но днес е денят на състезанието. Не чувате ли?

— Чувам. Ще трябва да го превържем. Имам една чиста тениска, която мога да накъсам на ленти. И студена вода, за да предотвратя подуването.

— Какво правите тук в деня на състезанието?

— Никога не гледам състезанието.

— Защо? Всички ходят на състезанието.

— Защото е днес. На втори юли.

— И какво от това?

— Днес е Денят на свободата.

— Какво?

— На този ден преди трийсет и една години. На втори юли хиляда деветстотин четирийсет и четвърта Сиена беше освободена от немска окупация. И тук, в този двор се случи нещо важно. Според мен беше чудо. Ще ида за вода.

Американецът се стресна. Той бе католик, ходеше на черква и се изповядваше. Вярваше в чудеса — ако бяха потвърдени от Рим. Главната цел на пътуването му до Италия бе най-сетне да види Светия град. Едва по-късно бяха решили да посетят Сиена. Туристът се огледа. Дворът пустееше.

Широк двадесет на тридесет метра, от две страни той беше ограден с високи стени, най-малко три и половина метра, едната от които със сводестия вход. Стените от другите две страни бяха още по-високи, поне петнадесет метра, съвсем голи, освен няколкото отвора — външни стени на масивни сгради отпреди няколко века. На стената на огромната постройка в отсрещния край на двора имаше друга врата от дебели дъски. Беше затворена. Дъските бяха древни като самия град, отдавна избелели от слънцето, освен няколко по-тъмни петна.

От едната страна на двора имаше аркада, чийто полегат покрив се опираше върху каменни колони и хвърляше дълбока прохладна сянка. Градинарят се върна с ленти плат и чаша вода.

Той отново коленичи на плочите и здраво бинтова изкълчения глезен, като намокри плата, за да охлади мястото. Съпругата на американеца облекчено въздъхна.

— Ще можеш ли да стигнеш до площада? — попита съпругът й.

Тя се изправи, колебливо стъпи на изкълчения си крак и потръпна. Болеше я.

— Какво мислите? — попита туристът градинаря.

Мъжът сви рамене.

— Улиците са неравни, тълпата е многолюдна и груба. Няма да видите нищо. Но празникът ще продължи до късно вечерта. Тогава шествието ще мине по всички улици. А през август ще има ново шествие. Можете ли да изчакате дотогава?

— Не. Трябва да се грижа за добитъка си. Другата седмица се прибираме у дома.

— Аха. В такъв случай… жена ви може да върви, но внимателно.

— Може ли мъничко да останем тук, скъпи? — попита тя.

Туристът кимна и се огледа.

— Чудно! Не виждам параклис.

— Няма параклис. Няма светец. Засега. Но някой ден… надявам се.

— Какво се е случило тук на този ден преди трийсет и една години?

— Участвали ли сте във Втората световна война?

— Естествено. Във флота. В Тихия океан.

— Но не сте били в Италия, така ли?

— Не. Малкият ми брат беше тук. Под командването на Марк Кларк.

Градинарят кимна, сякаш се взираше в миналото.

— През цялата четирийсет и четвърта Съюзниците напредваха на север в италианския полуостров, от Сицилия към австрийската граница. През цялата година немските войски се биеха и отстъпваха, биеха се и отстъпваха. Беше дълго отстъпление. Отначало бяха съюзници на италианците, но след италианската капитулация станаха окупатори.