Гюстав Флобер - Мадам Бовари

И всяка сутрин аптекарят бързаше да види във вестника съобщение за награждаването си; но то не дохождаше. Най-сетне, като не можеше да търпи повече, поръча да направят в градината му леха, изобразяваща почетна звезда, с две ивички трева, които излизаха от горния край, за да приличат на лента. Разхождаше се наоколо, скръстил ръце, разсъждавайки за некадърността на правителството и неблагодарността на хората.

От почит или от някаква наслада да забавя изследванията си, Шарл още не бе отворил тайното отделение на една писалищна маса от палисандър, с която Ема обикновено си служеше. Най-сетне един ден той седна пред нея, завъртя ключа и натисна пружината. Там бяха всичките писма от Леон. Тоя път вече нямаше съмнение! Той ги прочете жадно, до последното, рови из всички ъгли, из всички мебели, всички чекмеджета, по стените, ридаещ, виещ, извън себе си, полудял. Намери една кутия, строши я с крак. Портретът на Родолф го плесна в лицето посред разбърканите любовни писма.

Учудиха се на неговото отчаяние. Той вече не излизаше, не приемаше никого, отказваше дори да посещава болните си. Тогаз решиха, че той се затваря, за да пие .

Ала понякога някой любопитен надничаше над живия градински плет и със смайване виждаше тоя човек с дълга брада, облечен в нечисти дрехи, подивял, който плачеше гласно, като се разхождаше.

Привечер през лятото той вземаше момиченцето си и го водеше на гробището. Връщаха се късно вечерта, когато нищо вече не светеше на площада освен таванското прозорче на Бине.

Но насладата от мъката му не беше пълна, защото около него нямаше никой да я споделя; и той ходеше при стрина Льофрансоа, за да може да приказва за нея . Ала стопанката на странноприемницата го слушаше само с едно ухо, защото и тя като него си имаше скърби, понеже г. Льорьо беше най-сетне открил „Любимките на търговията“ и Ивер, прославен с поръчките, които изпълняваше, искаше повишение на заплатата и заплашваше, че ще се услови „при конкурента“.

Един ден, когато Шарл бе отишъл на пазара в Аргьой, за да продаде последния източник — коня си, той срещна Родолф.

Щом се видяха, и двамата побледняха. Родолф, който бе изпратил само картичката си, избъбри отначало някакво извинение, после се одързости и дори прояви самоувереност (беше много горещо, това бе през август), като го покани да изпият бутилка бира в кръчмата.

Облакътен срещу него, той дъвчеше пурата си, като приказваше, а Шарл се губеше в размисли пред това лице, което тя бе обичала. Струваше му се, че вижда, отново нещо от нея. То бе смайващо. Искаше му се той да е тоя мъж.

Другият приказваше за земеделие, за добитък, за торове, като запълваше с обикновени фрази всички, паузи, в които можеше да се вмъкне някое загатване. Шарл не го слушаше; Родолф забеляза това и дебнеше по неподвижното му лице минаващата върволица от спомени. Постепенно той започна да се зачервява, ноздрите му бързо мърдаха, устните потрепваха; за миг, изпълнен с мрачна ярост, Шарл втренчи очи в Родолф, който, като че уплашен, спря да говори. Ала скоро същата тъжна умора се появи пак по лицето на Шарл.

— Не ви се сърдя — каза той.

Родолф остана безмълвен. А обхванал с две ръце главата си, Шарл продължи с угаснал глас и с примирения тон на безпределната мъка:

— Не, не ви се сърдя вече!

Той дори добави една гръмка дума, единствената, която някога бе произнасял:

— Виновна е съдбата!

Родолф, който бе направлявал тая съдба, намери, че за човек в неговото положение той е много добродушен, дори смешен и малко долен.

На следния ден Шарл отиде да седне на пейката в беседката. Слънчевите лъчи влизаха през решетката; лозовите листа чертаеха сенките си по пясъка, жасминът благоухаеше, небето беше синьо, мухи бръмчаха около цъфналите кринове и Шарл се задъхваше като юноша под смътните любовни приливи, които препълваха до пукване неговото тъжно сърце.

В седем часа малката Берта, която не го бе виждала целия следобед, дойде да го вика за вечеря.

Той бе отпуснал глава на стената, със затворени очи, с отворена уста, и държеше в ръце дълъг кичур черни коси.

— Татко, хайде ела! — рече тя.

И като мислеше, че той се шегува, тя леко го бутна. Той падна на земята. Беше умрял.

След тридесет и шест часа по искане на аптекаря доктор Каниве пристигна. Той го аутопсира и не откри нищо.

Когато всичко беше продадено, останаха дванадесет франка и седемдесет и пет сантима, които послужиха за пътни разноски на госпожица Бовари до баба й. Добрата жена умря още през същата година; тъй като дядо Руо беше парализиран, някаква леля я взе да се грижи за нея. Тя е бедна и я праща да изкарва прехраната си в една фабрика за памучна прежда.