Гюстав Флобер - Мадам Бовари

— Спомняте ли си, приятелю, че дойдох веднъж в Тост, когато вие бяхте загубили първата си покойница. Тогава аз ви утешавах! Имах какво да ви кажа, но сега…

Сетне със стенание, което подигна високо гърдите му, добави:

— Ах, знаете ли, за мене това е край! Изпратих жена си… след туй сина си… и ето днес — дъщеря си.

Той пожела веднага да се върне в Берто, като казваше, че не би могъл да спи в тая къща. Отказа дори да види внучката си.

— Не! Не! Ще ми бъде много тежко. Вие ще я целунете силно заради мене! Сбогом!… Вие сте добър момък! И после аз никога няма да забравя това — каза той, като тупна бедрото си, — не се бойте! Ще си получавате пак винаги пуйката.

Ала когато се изкачи на склона, той се обърна, както някога се бе обърнал на пътя за Сен-Виктор, когато се разделяше с нея. Прозорците на градчето бяха цели в пламък от полегатите лъчи на слънцето, което залязваше в ливадите. Засенил с ръка очите си, той съзря на хоризонта оградено с каменен зид място, в което тук-таме имаше китки дървеса между бели камъни, сетне продължи пътя си със ситен тръс, защото кончето му куцаше.

Макар да бяха уморени, Шарл и майка му останаха да разговарят много дълго време. Приказваха за някогашните дни и за бъдещето. Тя щеше да се настани в Йонвил, да гледа домакинството, нямаше вече да се разделят. Тя беше ловка и ласкава, радвайки се в душата си, че отново си възвръща обичта му, която от толкова години й се изплъзваше. Удари полунощ. Градчето както обикновено беше тихо, а Шарл, буден, непрекъснато мислеше за нея.

Родолф, който цял ден бе скитал из гората, за да се разсее, спокойно спеше в своя замък; и Леон, някъде си, също спеше.

Имаше друг един, който в тоя час не спеше.

Над гроба между елите едно коленичило дете плачеше и гърдите му, съкрушени от риданията, се задъхваха в мрака под бремето на безпределна жалба, по-нежна от луната и по-непрозирна от нощта. Изведнъж желязната ограда скръцна. Беше Лестибудоа; той идеше за лопатата си, която бе забравил преди малко. Той позна Жюстен, покатерил се по стената, и разбра тогава кой е бил злосторникът, който му крадеше картофите.

На другия ден Шарл нареди да му доведат малката. Тя поиска да види майка си. Отговориха й, че отсъства, че ще й донесе играчки. Берта няколко пъти пита; сетне полека-лека вече не се сещаше. Веселостта на детето разкъсваше сърцето на Бовари и той трябваше да търпи непоносимите утешения на аптекаря.

Паричните сделки скоро пак започнаха, тъй като г. Льорьо подбуждаше своя приятел Венсар и Шарл се задължи за прекомерни суми; защото той никога не пожела да се съгласи да остави на публична продан и най-малкия от мебелите, които са били нейни . Майка му се отчая от това. Но той се възмути от нея. Той съвсем се бе променил. Тя напусна къщата.

Тогава всички почнаха да използват . Госпожица Ламперьор поиска да й се плати за шест месеца уроци, макар че Ема никога не бе взела ни един (въпреки сметката, която й бе дала, за да я види Бовари): така беше уговорено помежду им; книжарят, който заемаше книги за четене, поиска абонамент за три години; стрина Роле поиска разноските за двадесетина писма и понеже Шарл й поиска обяснение, тя има деликатността да отговори:

— Ах, нищо не зная! Това бяха нейни работи.

При всеки дълг, който плащаше, Шарл мислеше, че се е свършило. Но други идеха непрекъснато.

Той поиска от пациентите да му платят за старите визити. Показаха писмата, които жена му беше изпратила. Тогава той трябваше да се извинява.

Сега Фелисите носеше роклите на госпожата; не всичките, защото той бе взел някои и отиваше да ги гледа в кабинета си, дето се затваряше; тя беше на ръст горе-долу като нея; често, като я виждаше в гръб, Шарл се излъгваше и викаше:

— О, остани! Остани!

Но на Петдесетница тя избяга от Йонвил, отвлечена от Теодор, като задигна всичко, което бе останало в гардероба.

По това време госпожа вдовицата Дюпюи има честта да му съобщи за „бракосъчетанието на г. Леон Дюпюи, неин син, нотариус в Ивето, с госпожица Леокади Льобьоф от Бонвил“. Между поздравленията, които й отправи, Шарл написа следната фраза: „Колко би се зарадвала моята клета жена!“

Един ден, ходейки безцелно из къщата, той се бе качил на тавана и усети под пантофите си топка смачкана хартия. Разгъна я и прочете: „Смелост, Ема, смелост! Аз не искам да бъда нещастието на вашия живот.“

Беше писмото на Родолф, паднало на земята между сандъците, останало там и отвеяно към вратата от вятъра през прозорчето. И Шарл остана съвсем неподвижен и с отворена уста на същото място, дето някога, много по-бледа от него, Ема, отчаяна, бе пожелала да умре. Най-сетне той съзря едно малко „Р.“ долу, на втората страница. Кой беше той? Той си припомни редовните посещения на Родолф, внезапното му изчезване и неестественото му държане, когато два-три пъти след това го беше виждал. Но почтителният тон на писмото го заблуди.