Ф. Фицджералд - Първи май

— Йо-хо-хо! — протръби Питър, като направи от ръцете си мегафон… И Дийн се присъедини с вик, също така значим и символичен, който отекна като ехо на неговата нечленоразделна реч.

— Йо-хо! Йее! Йо-бюба!

Петдесет и трета улица се бе превърнала в автобус, със смугла, късо подстригана красавица, седнала най-отгоре. Петдесет и втора, една по-чиста улица, отскочи встрани, избяга и изкрещя: „Гледайте къде вървите!“ със сърдит и обиден глас. На Петдесета улица група мъже на много бял тротоар, пред много бяла сграда, обърнаха глави след тях и извикаха:

— Сигурно момчетата идват от някой бал!

На Петдесет и девета улица Питър погледна Дийн.

— Красива утрин — каза важно той, примижавайки с глуповатите си очи.

— Вероятно е така.

— Да вземем да закусим, а?

Дийн се съгласи… с добавката:

— Закуска и питие.

— Закуска и питие — повтори Питър. Двамата се спогледаха и кимнаха с глава.

— Това е логично.

После заедно избухнаха в силен смях.

— Закуска и питие! О, господи!

— Няма да ни дадат — обяви Питър.

— Няма да ни дадат? Нищо. Ще ги принудим. Здравата ще ги понатиснем.

— Логично ще ги понатиснем.

Таксито внезапно се отклони от Бродуей, понесе се в една странична улица и спря пред масивна, прилична на гробница сграда на Пето Авеню.

— Какво става?

Шофьорът ги уведоми, че това е „Делмонико“.

Те останаха озадачени. С усилие посветиха няколко мига на напрегнато съсредоточаване, защото, ако са дали такава поръчка, сигурно е имало причина.

— Ставаше дума за някакво палто — подсказа шофьорът.

Това е. Палтото и шапката на Питър. Беше ги забравил в „Делмонико“. След изясняването те слязоха от таксито и се заклатиха към входа, хванати под ръка.

— Ей! — извика шофьорът.

— Ъ!

— Добре е да ми платите.

Те поклатиха възмутено глави.

— По-късно, не сега, ние разпореждаме, а ти ще чакаш.

Шофьорът се възпротиви; той искаше парите си сега. С презрително снизхождение на хора с неимоверно самообладание те му платиха.

Вътре Питър напразно търсеше слепешком палтото и бомбето си в тъмната и безлюдна гардеробна.

— Мисля, че ги няма. Някой ги е откраднал.

— Някой студент от Шефилд.

— Най-вероятно.

— Няма значение — каза Дийн благородно. — Аз ще оставя моите също тук, тогава и двамата ще бъдем облечени еднакво.

Той съблече палтото, свали шапката и когато ги закачваше, блуждаещият му поглед бе задържан и силно привлечен от два големи квадратни картона, забодени на двете врати на гардеробната. На единия отляво с големи черни букви беше написано „Вход“. На другия отдясно висеше — също така внушително „Изход“.

— Виж! — възкликна щастливо той.

Очите на Питър проследиха сочещия му пръст.

— Погледни табелките. Хайде да ги вземем.

— Идеята е добра.

— Това сигурно са две много редки и ценни табелки. Може да ни послужат.

Питър махна лявата табелка от вратата и се помъчи да я скрие у себе си. Но табелката беше с доста големи размери и го затрудни. Но тогава му хрумна една идея и той, сякаш осенен от някакво висше тайнство, се обърна с гръб. Миг след това се завъртя театрално, протегна ръце и се показа на възхитения Дийн. Той беше вмъкнал табелката под жилетката си, покрил напълно предната част на ризата. Всъщност думата „Вход“ сякаш бе нарисувана с едри черни букви върху ризата.

— Йо-хо! — възкликна Дийн. — Мистър Вход.

Той закрепи по същия начин и своята табелка.

— Мистър Изход — обяви триумфално той. — Мистър Вход се запознава с мистър Изход.

Направиха крачка напред и се ръкуваха. Отново ги напуши смях и те се олюляха в нов пристъп на веселие.

— Йо-хо!

— Сигурно ще получим огромна закуска.

Хванати под ръка, те се измъкнаха през вратата, завиха на изток по Четирийсет и четвърта улица и се отправиха към „Комодор“.

Когато излизаха, един нисичък, мургав, много блед и уморен войник, който се шляеше апатично по тротоара, се обърна и ги изгледа.

Той тръгна към тях, сякаш искаше да ги заговори, но те го погледнаха в пълно неведение, и войникът почака, докато двамата неуверено поеха по улицата, после ги последва, като вървеше на около четирийсет крачки след тях, кискаше се вътрешно и повтаряше под носа си: „О, господи!“ с радостен тон на човек, предвкусващ някакво удоволствие.

Междувременно мистър Вход и мистър Изход си разменяха шеги относно своите бъдещи планове.

— Искаме алкохол, искаме закуска. Едното без другото не може. Те са неделими.