Ф. Фицджералд - Великият Гетсби

— Той дойде при нас напълно фалирал. Беше много доволен да пипне малко пари, приятелю.

— Стига сте ме наричали „приятелю“! — извика Том. Гетсби не каза нищо. — Уолтър е могъл да ви уличи в неспазване на закона за спортните залагания, но Улфсхайм го сплашил и той си затворил устата.

Онзи непознат и все пак разпознаваем израз се появи отново по лицето на Гетсби.

— Историята с дрогериите е била дребна работа — продължи Том бавно, — но сега във връзка с вас има нещо, което Уолтър се бои да ми каже.

Погледнах Дейзи, която се взираше изплашено ту в съпруга си, ту в Гетсби, и Джордън, която беше започнала да балансира някакъв невидим, но много интересен предмет на върха на брадичката си. После се обърнах отново към Гетсби и останах поразен от израза му. Той изглеждаше така — и аз казвам това съвсем независимо от клеветническите брътвежи в градината му, — като че ли беше „убил човек“. За един миг изразът на лицето му можеше да бъде обрисуван точно по този фантастичен начин.

Този израз изчезна и той започна да говори възбудено на Дейзи, като отричаше всичко и бранеше името си от обвинения, които не бяха му отправени. Но с всяка дума тя се отдръпваше все повече в себе си, така че той се отказа от това, и само рухналата му мечта продължаваше да се бори в изплъзващия се следобед, мъчейки се да докосне онова, което вече не беше осезаемо, напрягайки се в изнемога, без да се отчайва, да се доближи до замрелия глас отсреща.

Гласът отново помоли да си отиваме.

— Моля ти се, Том! Не мога повече да понасям това!

Изплашените и очи казваха, че каквито и намерения каквато и смелост да е имала, те вече са изчезнали.

— Вие двамата тръгнете за вкъщи, Дейзи — каза Том. — С колата на мистър Гетсби.

Тя погледна Том, обзета от тревога, но той настоя с великодушно презрение.

— Върви. Няма да те безпокои. Мисля, той съзнава, че с дръзкия му малък флирт е свършено.

Те си отидоха без ни една дума, откъснати от нас, като случайни хора, изолирани — подобно на призраци — дори от съчувствието ни.

След малко Том стана и започна да завива неотворената бутилка уиски в кърпата.

— Искате ли от това? Джордън?… Ник?…

Не отговорих.

— Ник? — попита отново той.

— Какво?

— Не искаш ли?

— Не… Току-що се сетих, днес е рожденият ми ден.

Бях станал трийсетгодишен. Пред мен се простираше зловещият, застрашителен път на едно ново десетилетие. Беше седем часът, когато влязохме с него в купето и потеглихме за Лонг Айланд. Том говореше неспирно, тържествуваше, смееше се, обаче гласът му беше така далеч от Джордън и мен, както неразбираемата глъчка по тротоара или тътенът от железопътния надлез над главите ни. Човешкото съчувствие си има граници и ние се задоволихме да оставим всичките им трагични разпри да изчезнат заедно с градските светлини отзад. Трийсет — обещание за десетилетие на самота, на оредяващ брой неженени познати, на оредяващи възторзи, на оредяваща коса. Но до мен беше Джордън, която за разлика от Дейзи беше твърде мъдра, за да пренася забравените мечта от една възраст в друга. Когато минавахме по тъмния мост, бледото й лице се наклони лениво на рамото ми и тревожният звън на трийсетте замря под успокояващото докосване на ръката й.

Така се движехме към смъртта през захладяващия здрач.

Младият грък, Михаелис, който държеше малкото заведение край купищата пепел, беше главният свидетел на следствието. Той спал през горещината до пет часа и когато отишъл към гаража, заварил Уилсън болен в канцеларията си — действително болен, бледен като безцветната си коса и цял в тръпки. Михаелис го посъветвал да си легне, но Уилсън отказал, като заявил, че ще пропусне много клиенти, ако направи това. Докато съседът му се мъчел да го убеди, горе се чуло силно тропане.

— Заключил съм горе жена си — обяснил спокойно Уилсън. — Ще остане там до вдругиден и тогава ще се махнем оттук.

Михаелис бил стъписан; те били съседи от четири години и Уилсън ни най-малко не изглеждал способен да каже такова нещо. Обикновено се държал като всички изтощени от труд хора: когато не работел, седял на стол на входа и зяпал пешеходците и колите, които минавали по пътя. Когато някой го заговарял, той неизменно се засмивал приветливо и безцветно. Принадлежал на жена си, не на себе си.

Така че, естествено, Михаелис се опитал да разбере какво е станало, но Уилсън не казвал ни думица — вместо това започнал да хвърля странни, подозрителни погледи на посетителя си и да го разпитва какво бил правил по еди-кое си време в еди-кои си дни. Точно когато взел да се чувства неловко, няколко работници минали покрай вратата на път за ресторантчето му и Михаелис се възползувал от случая да се махне, възнамерявайки да се върне по-късно. Но не направил това. Изглежда, просто забравил. Когато излязъл отново, малко след седем, сетил се за разговора, защото чул гласа на мисис Уилсън, висок и сърдит, долу в гаража.