Ф. Фицджералд - Великият Гетсби

— Кой ви доведе тук? — запита той. — Или чисто и просто дойдохте? Мене ме доведоха. Повечето хора ги водят.

Джордън го погледна живо, весело, без да отговори.

— Доведе ме една жена, на име Рузвелт — продължи той. — Мисис Клод, Рузвелт. Познавате ли я? Снощи се запознах някъде с нея. Пиян съм вече от една седмица и сметнах, че може да ми подейства отрезвяващо, ако поседя в библиотеката.

— И подейства ли ви?

— Малко, струва ми се. Още не мога да кажа. Тук съм само от един час. Казах ли ви за книгите? Те са истински. Те са…

— Казахте ни.

Ръкувахме се тържествено с него и отново излязохме навън.

Сега в градината танцуваха на брезентовия подиум стари мъже с млади момичета, пристъпващи гърбом в безспирни тромави кръгове; обхванати от чувство за превъзходство двойки бяха изкривили телата си, хванали се по модерен начин, и танцуваха само в ъглите на залата, а голям брой сами момичета танцуваха без партньор или облекчаваха за малко оркестъра, вземайки банджото или чинелите. Към полунощ веселието се засили. Прочут тенор пя на италиански, скандално известна певица — контраалт, изпълни джазови песни, а между номерата гостите правеха „фокуси“ по цялата градина и весели, празни изблици смях се понасяха към лятното небе. Момичетата в жълто, които се оказаха двойка артистки-близначки, представиха бебешка пантомима в специални костюми, а шампанското се поднасяше в чаши, по-големи от купи. Луната се бе издигнала, а във водите на пролива плуваха като сребърни люспи отраженията на три светлинки, потрепващи в резкия ритъм на банджото на моравата.

Бях все още с Джордън Бейкър. Седяхме на маса с един мъж горе-долу на моята възраст и с едно шумно момиче, което при най-малкия повод избухваше в невъздържан смях. Сега вече се забавлявах. Бях изпил два огромни чаши шампанско и гледката се беше превърнала пред очите ми в нещо знаменателно, първично и с дълбоко значение.

В момент на затишие във веселието мъжът ме погледна и се усмихна.

— Лицето ви ми е познато — каза учтиво той. — Не бяхте ли в трета дивизия през войната?

— Ами да. Бях в седми пехотен полк.

— Аз бях в девети картечен батальон до юни деветстотин и осемнайсета. Знаех, че съм ви виждал някъде по-рано.

Поговорихме малко за някои влажни, сиви селца във Франция. Очевидно той живееше в близката околност, тъй като ми каза, че неотдавна си бил купил хидроплан и на следната сутрин щял да го опита.

— Искате ли да дойдете с мен, приятелю? Съвсем близо до брега надолу по пролива.

— По кое време?

— Когато ви е най-удобно.

На езика ми беше да го запитам за името му, когато Джордън се огледа наоколо и се усмихна.

— Весело ли ви е сега? — запита тя.

— Много по-весело. — Обърнах се отново към новия си познайник. — Това е необичайна вечер за мен. Дори не съм се видял с домакина. Живея ей там — махнах с ръка към невидимия, жив плет в далечината — и този човек Гетсби ми изпрати покана по шофьора си.

За миг той ме погледна така, сякаш не беше разбрал.

— Аз съм Гетсби — каза внезапно той.

— Какво! — възкликвах аз. — О, прощавайте.

— Мислех, че знаете, приятелю. Боя се, че не съм много добър домакин.

Той се усмихна с разбиране — дори с нещо повече от разбиране. Това беше една от онези редки усмивки, излъчващи безкрайно успокоение, които можете да срещнете четири или пет пъти в живота си. За миг тя бе обърната — или изглеждаше обърната — към целия вечен свят, а сетне се спираше върху вас с едно непреодолимо предубеждение във ваша полза. Разбираше ви точно толкова, колкото искахте да бъдете разбран, вярваше във вас така, както сам бихте искали да вярвате в себе си, и ви уверяваше, че получава от вас точно онова впечатление, което, в най-добрата си форма, вие се надявате да създадете. Точно в този миг тя изчезна и пред погледа ми се появи елегантен млад мъжага, трийсет и една-две годишен, чийто сложен маниер на говорене, изпълнен с официалности, спираше точно на границата на абсурдността. Малко преди да ми се представи, аз бях добил впечатлението, че той подбира внимателно думите си.

Почти в момента, когато Гетсби разкри кой е, един иконом дойде забързано при него със съобщението, че го викат на телефона от Чикаго. Той се извини с лек поклон, който включваше всеки един от нас поотделно.

— Ако имате нужда от нещо, просто си го поискайте, приятелю — подкани ме той. — Извинете ме. Ще се върна при вас по-късно.

След като си отиде, аз се обърнах веднага към Джордън, чувствайки се принуден да споделя с нея изненадата си. Очаквах, че Гетсби ще е надута и затлъстяла личност на средна възраст.