Пол Февал - Гърбавия

Намирахме се почти в средата на долината, когато край огъня се надигна смуглолик юначага, стиснал в ръка кремъклийка с необичайна дължина. Той извика на някакъв непознат език нещо подобно на „Кой е?“; Флор му отговори на същия език.

— Бъдете добре дошли! — рече човекът с кремъклийката. — Хлябът ни и солта са ваши, щом ви води наша сестра.

Ставаше дума за нас. Що се отнася до гостоприемството, циганите, а общо взето и всички подобни шайки, живеещи извън закона в различни части на Европа, се радват на напълно заслужена слава. И най-кръвожадният разбойник почита своя гост. Това важи дори за Италия, където разбойниците не са лъвове, а хиени.

Според всеобщото поверие щом ни бяха обещали веднъж сол и вода, нямаше от какво да се страхуваме. Ние доверчиво се приближихме. Посрещнаха пи много добре. Флор целуна коленете па вожда, който положи ръце върху главата й с прекомерна тържественост. После той нареди да сипят вино в една дървена купа, покрита с резба, и много церемониално я поднесе на Анри. Приятелят ми отпи. Кръгът отново се затвори около огъня. В средата му изскочи една циганка. Тя запя и се впусна в танц, като си играеше с пламъците и размахваше шала си над огъня. Изминаха десетина минути, когато изведнъж се разнесе прегракналият, променен до неузнаваемост глас на Анри.

— Негодници! — извика той. — Какво сложихте в това питие?

Понечи да се изправи, но краката му се подкосиха и той тежко рухна на земята. Сърцето му спря да бие. Анри лежеше възнак и се бореше с вцепенението, което постепенно сковаваше цялото му тяло. Натежалите му клепачи се затваряха.

Край огъня циганите мълчаливо се подсмиваха. Зад тях внезапно изникнаха високите тъмни фигури на петима-шестима мъже, загърнати в наметалата си, чиито лица оставаха изцяло скрити под широката периферия на шапките им. Те не бяха цигани.

Когато моят приятел Анри престана да се съпротивлява, помислих, че е мъртъв и отправих гореща молба към бога също да умра.

Един от мъжете с наметалата хвърли в центъра на кръга тежка кесия.

— Довършете го и ще получите още толкова! — рече той. Гласът му ми беше непознат.

— За това трябва и време, и разстояние — отвърна вождът на циганите. — Смъртта и гостоприемството са несъвместими, тя не може да бъде дадена нито на същото място, нито същия ден.

— Що за детинщини! — повдигна рамене мъжът. — Хайде, свършвайте, или оставете това на нас!

И той пристъпи към лежащия на земята Анри. Циганинът препречи пътя му.

— Докато не минат дванайсет часа и не изминем дванайсет левги — решително заяви той, — ние ще защитаваме нашия гост, ако ще и от самия крал!

Странни поверия! Непонятно чувство за чест! Но всички цигани като един заобиколиха Анри.

Флор едва чуто прошепна на ухото ми:

— Или ще спася и двама ви, или ще умра!

…Трябва да е било някъде около полунощ. Бяха ме накарали да легна в един чувал, пълен с изсушен мъх, в шатрата на вожда, който спеше недалеч от мен. От едната му страна лежеше кремъклийката, а от другата — ятаганът му. На светлината на лампата забелязах, че очите му оставаха полуотворени, сякаш продължаваше да се озърта и в съня си. В нозете му се бе свило и хъркаше едно циганче.

Не знаех къде са отнесли моя Анри и бог ми е свидетел, че не можах да мигна.

Намирах се под надзора на стара циганка, която изпълняваше ролята на мой тъмничар. Тя беше легнала напряко, положила глава на рамото ми, а освен това, за още по-голяма сигурност, бе стиснала в ръцете си моята дясна ръка.

Но това не беше всичко: отвън се разнасяха равномерните стъпки на двама пазачи. Пясъчният часовник показваше един часа след полунощ, когато откъм входа на шатрата се чу лек шум. Обърнах се, за да погледна натам и това леко движение се оказа напълно достатъчно, за да се разбуди мургавата ми бавачка. Тя със сумтене се размърда. Не видях нищо. Шумът престана, но сега дочувах стъпките само на единия пазач. След четвърт час той също спря да се разхожда, и около шатрата се възцари пълна тишина.

Изведнъж видях как платното на шатрата лекичко се размърда, после бавно се повдигна и в шатрата надзърна дяволито усмихнато личице. Беше Флор. Тя леко ми кимна с глава. Очевидно никак не се страхуваше. След главата й в шатрата се промъкна цялото й гъвкаво телце. Когато се изправи, красивите й черни очи ликуваха.

— Най-трудното мина! — произнесе тя само с устни.

Не успях да сдържа едно леко движение на изненада и моята бавачка пак се размърда. Две-три минути Флор остана неподвижна, допряла пръст до устните си. Старата циганка отново се унесе. „Само фея би могла да освободи рамото и ръката ми“ — мислех си аз. И имах пълно право. Моята мъничка Флор беше фея. Тя много предпазливо направи стъпка напред, после втора. Не се насочваше към мен, а към рогозката, на която между кремъклийката и ятагана си спеше вождът. Тя застана пред него и известно време втренчено го гледа. Дишането му стана по-спокойно. Флор се приведе над него и след няколко секунди леко притисна слепоочията му с палец и показалец. Клепачите на вожда се затвориха.