Пол Февал - Гърбавия

Над нас един през друг се търкаляха тежки облаци, оставяйки понякога пролуки, през които надзърташе тъмната синева на небето. На запад хоризонтът представляваше същински пурпурен хаос. Това бе едничката светлина, останала на небето, и тя обагряше всичко в червено. Пътят се виеше спираловидно по стръмен каменист склон. Поривите на вятъра бяха толкова силни, че нашето муле се олюляваше.

— Чудна работа! — извиках аз. — На тази светлина на човек му се привижда какво ли не. Току-що ми се стори, че на хребета на ей онази канара видях двама мъже, изваяни в камъка.

Анри бързо погледна натам.

— Нищо не виждам — каза той.

— Вече ги няма — неочаквано прошепна Флор.

— Да не искаш да кажеш, че там наистина е имало двама мъже? — попита Анри.

Почувствувах, че ме обзема някакъв смътен страх, който отговорът на Флор засили още повече:

— При това не са двама, а най-малко десетина.

— Въоръжени ли са?

— Да.

— Да не би да са твоите събратя?

— Не, сигурна съм в това.

— Отдавна ли ни дебнат?

— От вчера сутринта.

Анри гледаше Флор с недоверие; самата аз не можех да подтисна едно подозрение. Защо не ни беше предупредила?

— Отначало помислих, че са пътници като нас — продължи тя без да я подканяме, изпреварвайки въпроса ни. — Те вървяха по старата пътека на запад; почти всички наши идалго правят същото. Новите пътища използува само простолюдието. Движенията им ми се сториха подозрителни едва след като навлязохме в планината, но не ви предупредих, защото са вече пред нас и вървят по път, където няма опасност да ги срещнем.

Тя ни обясни, че старият път, изоставен заради многото трудности по него, минава по северния склон на Баладрон, докато с наближаването на планинските проходи нашият завива все по на юг. Двата пътя се сливали едва при Прохода на крадците, далеч зад циганския стан.

И наистина, навлизахме все по-навътре в планината, но вече не видяхме нито един от тези фантастични силуети да се откроява на кървавочервеното небе. Сред скалите, докъдето стигнеше погледът, не се виждаше жива душа. Не се забелязваше никакво друго движение, освен трептенето на буките, люшкани от поривите на вятъра.

Настъпи нощ. Вече бяхме забравили нашите неизвестни друмници. Сега от нас ги деляха бездънни пропасти и непроходими проломи. Вниманието ни изцяло бе погълнато от нашето муле, което с голяма мъка преодоляваше трудностите на пътя.

Бе вече непрогледна нощ, когато радостният вик на Флор възвести края на мъките ни. Пред очите ни се разкриваше величествена и прекрасна гледка.

От няколко минути вървяхме между два стръмни ската, които скриваха от погледа ни хоризонта и небето. Човек би казал: две огромни крепостни стени. Дъждът беше престанал. Северозападният вятър гонеше облаците пред себе си и прочистваше небето, още по-искрящо след бурята. Луната лееше потоци бяла светлина.

Когато излязохме от дефилето, ние се озовахме пред кръгообразна долина, обкръжена от назъбени върхари, сред които тук-там все още растяха на туфи високопланински борове. Това беше Taza del diablillo 75 75 Чашата на дяволчето (исп.) — Б. пр. , разположена в средата на Баладрон, чиито най-високи върхове се намират по-встрани, по посока на Ескориал.

В първия миг Taza del diablillo ни се стори като бездънна пропаст. Лунните лъчи, които ясно осветяваха околните склонове и зъбчатите им хребети, оставяха долината в сянка, придавайки и ужасяваща дълбочина.

Точно срещу нас зееше отворът на пролом, подобен на този, от който току-що бяхме излезли, и явяващ се негово естествено продължение. Очевидно Taza del diablillo, разположена между двата пролома, беше резултат на някогашен земен трус. Около огъня бяха насядали мъже и жени. По лицата им, изпити и със силно изразени черти, както и по издатините на околните скали, играеха червените отблясъци па пламъците, докато намиращите се в непосредствена близост до тях мокри склонове отразяваха само бледата светлина на луната.

Едва излязохме от дефилето, когато нашето присъствие беше забелязано. Тези варвари притежават напълно непозната за нас изостреност на сетивата. Те не престанаха да пият, да пушат и разговарят, но двама съгледвачи тутакси се стрелнаха наляво и надясно. Миг след това Флор ни ги посочи: промъкваха се към нас. Тя нададе някакъв особен вик. Съгледвачите се спряха. При втория вик те се върнаха обратно и спокойно заеха местата си край огъня.

Все още бяхме далеч от огъня. В първия миг ми се стори, че зад живописния кръг на циганите се мяркат някакви черни силуети, но вече нямах вяра на планинските миражи. Премълчах, а когато наближихме, не видях нищо. За бога, защо, защо не бях проговорила?!