Пол Февал - Гърбавия

Красивите каски на нашите улани биха стояли зле на главата на някое дяволито и непринудено в движенията си парижко хлапе. Има невъзможни превъплъщения.

Гонзаг изобщо не беше забелязал това, но Шаверни го виждаше. Защо ли?

Преди всичко, защото Шаверни беше французин, а Гонзаг — италианец. От всички жители на земята, французинът стои най-близко до жената, що се отнася до деликатността и способността да схваща нюансите. Освен това, хубавецът принц дьо Гонзаг вече наближаваше петдесетте, докато Шаверни бе още съвсем млад. Колкото повече остарява човек, толкова повече се отдалечава от жената. Гонзаг изобщо не се беше досетил за това, но не можеше и да се досети. Неговата миланска изисканост бе по-скоро дипломация, отколкото далновидност. За да забележи такива подробности, човек би трябвало да притежава или изострената чувствителност на Орор дьо Кайлюс, жената и майката, или пък да бъде малко късоглед и да гледа нещата съвсем отблизо, както дребничкият маркиз.

Междувременно, с пламнало чело, сведен поглед и усмивка на устните, доня Крус продължаваше да стои пред подиума. Единствено Шаверни и принцесата забелязваха усилията, които полагаше, за да държи очите си затворени. Та тя просто изгаряше от желание да погледне!

— Госпожице Дьо Ньовер — обърна се Гонзаг към нея, — идете да прегърнете вашата майка!

За миг радостта на доня Крус бе напълно откровена, а спонтанният й порив — неподправен. Точно тук се проявяваше изключителната находчивост на Гонзаг, който дори не си беше правил труда да използува за тази главна роля някоя професионална актриса. Доня Крус беше искрена. Тя веднага вдигна ласкав поглед към онази, която смяташе за своя майка, пристъпи напред и разтвори ръце. Но ръцете й паднаха като отсечени и девойката отново сведе очи. Един студен жест на принцесата я беше приковал на място.

Отстъпвайки пред подозренията, угнетявали доскоро самотата й, и сякаш в отговор на мислите, на които я бе навела външността на доня Крус, принцесата попита полугласно:

— Какво са направили с дъщерята на Ньовер? — После, повишавайки глас, продължи: — Бог ми е свидетел, че имам сърце на майка. Но ако дъщерята на Ньовер се завърнеше при мен омърсена дори с едно-единствено петънце, забравила макар и за един-единствен миг гордостта на своя род, аз бих покрила лицето си и бих казала: Ньовер е мъртъв завинаги.

— По дяволите! — помисли си Шаверни. — Бих се обзаложил, че миговете са били доста повече!

В този момент обаче единствен той беше на това мнение. Студенината на госпожа дьо Гонзаг изглеждаше неуместна и дори неестествена. Докато говореше, от дясната й страна се разнесе едва доловим шум, сякаш вратичката зад завесата тихо се беше отворила, но принцесата не му обърна никакво внимание.

Събирайки молитвено ръце, сякаш за да покаже, че тук всяко съмнение би било богохулство, Гонзаг възкликна:

— О, госпожо! Госпожо! Възможно ли е вашето сърце да говори така? Госпожица дьо Ньовер, вашата дъщеря, е по-непорочна и от ангел!

В очите на клетата доня Крус заблестяха сълзи. Кардиналът се наведе към Орор дьо Кайлюс.

— В случай, че имате най-малко някакви конкретни и изповедими причини, за да се съмнявате все още… — започна той.

— Причини ли? — прекъсна го принцесата. — Сърцето ми остана ледено, очите — сухи, ръцете — неподвижни, нима това не са причини?

— Но милостива госпожо, ако това са единствените ви съображения, то аз наистина не бих могъл да се противопоставя на очевидно единодушното мнение на съвета.

Орор дьо Кайлюс хвърли наоколо мрачен поглед.

— Добре виждате, че имам право — прошепна кардиналът на ухото на херцог дьо Мортемар. — И ако това не е лудост.

— Господа! Господа! — извика принцесата. — Нима вече сте ме осъдили?

— Успокойте се, госпожо! — отговори председателят дьо Ламоаньон. — Всички присъствуващи тук ви обичат и уважават, всички и На първо място знатният принц, който ви е дал своето име…

Принцесата наведе глава. Придавайки известна строгост на гласа си, председателят дьо Ламоаньон продължи:

— Направете така, както ви диктува съвестта, госпожо, и не се страхувайте от нищо. Нашият съвет няма за цел да наказва. Заблуждението не е престъпление, а нещастие, и ако сгрешите, вашите роднини и приятели ще проявят необходимото съчувствие.

— Да сгреша! — повтори принцесата, без да вдигне глава. — О, да, често съм била мамена, но щом тук няма кой да ме зашити, то аз сама ще се защитавам. Дъщеря ми трябва да носи със себе си доказателството за своето раждане.