Пол Февал - Гърбавия

Присъствуващите послушно се отзоваха с подобаващи за случая възклицания.

— Какво да се прави, господа! — подхвана Гонзаг преди дьо Ламоаньон да успее да призове смутителите към тишина. — Така е устроен светът и ние няма да го променим! Имах интереси, при това интереси материални; оказваше се, че трябва да имам и задни мисли. Клеветата се намираше в благоприятно положение и не пропусна да се възползува от това. Едно-единствено препятствие се бе изпречило на пътя ми към огромно наследство. Колко просто, наистина: препятствието трябваше да се премахне! Какво значение имаха безбройните доказателства за целия ми безупречен живот?! Заподозряха ме в най-долни, най-отвратителни намерения! Насадиха — длъжен съм да кажа всичко пред съвета — насадиха между мен и госпожа принцесата студенина, недоверие, почти омраза. Позоваха се дори на онази обрамчена с траурен креп картина, която краси уединението на една свята жена; противопоставиха живия на мъртвия съпруг и за да употребя една най-банална, една най-обикновена дума, господа, която обаче въплъщава щастието на простите хорица, и която, уви, сякаш не е създадена за нас, тъй наречените големци, разбиха семейството ми! — Той силно наблегна на последната дума. — Семейството ми, добре ме чуйте, моето домашно огнище, уюта ми, душата ми! О, ако знаехте само какви мъки могат да причинят лошите на добрите! Ако знаехте с какви кървави сълзи плаче човек, призовавайки глухото провидение! Ако само знаехте! Кълна се в честта и в опасението на душата си, че на драго сърце бих дал и име, и богатство, за да бъда щастлив като простите хорица, които си имат дом, предана съпруга, едно приятелско сърце и деца, които ви обичат, а вие обожавате, с една дума — семейство, онази частица от райското блаженство, която милосърдният бог великодушно е благоволил да отрони върху нас!

Човек би казал, че в това излияние принцът бе вложил цялата си душа. Последните му думи бяха изречени с такъв плам, че предизвикаха сред присъствуващите силно вълнение. Всички бяха покъртени до дъното на душата. Налице беше вече нещо много повече от любопитство, налице беше едно почтително състрадание към този тъй високомерен само допреди миг човек, към това земно величие, към този принц, който с треперещ глас и сълзи на очи беше изложил на показ ужасяващата рана на своето съществование. Повечето от съдиите бяха люде семейни и, въпреки нравите на епохата, бащината и съпружеска струйка в тях силно трепна.

Останалите, безскрупулни негодяи или спекуланти, изпитаха някакво смътно вълнение, подобно на внезапно прогледнали слепци, или пък на онези пропаднали момичета, които отиват на театър, за да изплачат всичките си сълзи по страданията на изтерзаната добродетелност.

Сред всеобщото умиление равнодушни останаха само двама души: госпожа дьо Гонзаг и Шаверни. Принцесата седеше все тъй свела очи и сякаш бе изпаднала в унес, независимо от това, че леденото й държане безусловно не свидетелствуваше в нейна полза пред вече предубедените й съдници. Колкото до дребничкия маркиз, той се въртеше в креслото си и току процеждаше през зъби:

— Моят именит братовчед е един съвършен негодник!

По самото държане на госпожа дьо Гонзаг всички разбраха какви страдания е бил принуден да понесе клетият принц.

— Това е прекалено! — каза Мортемар на кардинал дьо Биси. — Нека бъдем справедливи, това наистина е прекалено!

По кръщелно господин дьо Мортемар се наричаше Виктюрниан, както и всички членове на прославения род Ла Рошешуар. Общо взето Виктюрниановци бяха добри хора и злите езици напълно неоснователно ги обвиняват, че нито един от тях не е изобретил пудрата. Дамите, например…

Кардинал дьо Биси изтърси трохите емфие от околовратника си. Всеки от членовете на високопочитаемия президиум полагаше усилия, доколкото това бе по силите му, да запази строгия си официален вид. В същото време, в подножието на подиума изобщо не се стесняваха. Жирон усърдно триеше сухите си очи; Ориол, по-чувствителен или по-обигран, ронеше горещи сълзи; барон Батц хлипаше.

— Каква душа! — възкликна Таран.

— Каква прекрасна душа! — додаде Пейрол, който току-що беше влязъл.

— Ах! — прочувствено въздъхна Ориол. — И такова сърце да остане неразбрано!

— Нали ви казах, че ще научим любопитни неща — прошепна кардиналът, след като се посъвзе. — Но я да чуем по-нататък, Гонзаг още не е свършил.

И действително, бледен и сякаш разхубавен от вълнението, Гонзаг отново подхвана: