Пол Февал - Гърбавия

И накрая, позволете ми да засвидетелствувам от все сърце моята най-дълбока признателност и към всички вас, господа, независимо от ранга, който заемате.

Цялата тази тирада бе чудесно издържана и произнесена с онзи плътен и звучен глас, с който са облагодетелствувани италианците от Севера. Но това беше само встъплението. Гонзаг сякаш събираше мислите си. Той склони глава, сведе поглед и с приглушен глас продължи:

— Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер, беше мой кръвен братовчед, мой брат по дух. Някога, на младини, ние бяхме неразделни. Бих казал дори, че душите ни се бяха слели ведно, дотолкова присърце вземаше всеки от нас както мъките, така и радостите на другия. Той беше доблестен благородник и само бог знае за каква слава е бил предопределен в зряла възраст! Но този, който държи в могъщата си десница съдбата на великите личности, пожела, да възпре младия орел в мига, когато беше размахал криле за полет. Ньовер умря преди да навърши двайсет и пет години. Макар и често подлаган на тежки изпитания, не помня в живота си да съм получавал по-жесток удар. Позволявам си да твърдя това от името на всички присъствуващи. И макар че от съдбоносната нощ изминаха осемнайсет години, времето дори за миг не разсея горчивината на нашата скръб… Споменът за него е тук! — възкликна Гонзаг и сложи ръка на сърцето си, заставяйки гласа си да потрепери. — Споменът за него живее, незаличим като траура на благородната жена, която прие да носи името ми след името на Ньовер!

Всички погледи се насочиха към принцесата. Челото й бе поруменяло, а лицето й издаваше мъчително вълнение.

— Не говорете за това! — процеди тя през зъби. — Вече цели осемнайсет години прекарвам живота си в уединение и сълзи!

При тези думи всички онези, които бяха тук, за да въздадат справедливост — магистрати, принцове и перове на Франция, наостриха уши. Сред ласкателите, които сутринта видяхме в покоите на Гонзаг, се разнесе продължителен ропот. Онова долно нещо, което на прост език се нарича клакьорство, не беше привилегия единствено на театрите. Hoce, Жирон, Монтобер, Таран и другите най-добросъвестно изпълняваха задълженията си. Кардинал дьо Биси рязко се изправи.

— Моля господин председателят да призове към тишина! — настоя той. — Госпожа принцесата трябва да бъде изслушана със същото внимание, както и господин дьо Гонзаг. — След това, сядайки на мястото си, дьо Биси пошушна на ухото на своя съсед Мортемар с радостта на стара сплетница, която е надушила дирите на някаква чудовищна клюка: — Господин херцог, имам усещането, че ще научим доста любопитни нещица!

— Тишина! — заповяда господин дьо Ламоаньон и строгият му поглед накара непредпазливите привърженици на Гонзаг да сведат очи.

Отвръщайки на забележката на кардинала, Гонзаг заяви:

— Но не и на същото основание, Ваше високопреосвещенство, ако ми разрешите да възразя, а на основание много по-висше, тъй като госпожа принцесата е жена и вдовица на Ньовер. Бих се учудил, ако някой измежду вас е забравил, макар и само за миг, с какво дълбоко уважение сме длъжни да се отнасяме към госпожа принцеса дьо Гонзаг.

Шаверни се разсмя под мустак.

— Ако дяволът си имаше светии — помисли си той, — щях да пледирам пред папския двор в Рим да канонизират братовчед ми!

Постепенно тищината се възстанови. Дръзката нападка, която Гонзаг си беше позволил върху този хлъзгав терен, се бе увенчала с успех. Не само жена му не беше отправила срещу него каквото и да било конкретно обвинение, но и самият той бе успял да се закичи с нещо подобно на рицарско великодушие. Това бе спечелена точка за него. Принцът вдигна глава и с твърд глас подхвана:

— Филип дьо Ньовер стана жертва на някакво отмъщение, а може би и на предателство. Аз съм длъжен да подходя към мистерията на онази трагична нощ с изключително внимание. Господин дьо Кайлюс, бащата на госпожа принцесата, е отдавна покойник и уважението ми към неговата памет не ми позволява да се впускам в подробности.

Когато забеляза, че госпожа дьо Гонзаг отново се размърдва в креслото си, готова всеки миг да падне в несвяст, принцът разбра, че още едно предизвикателство оставаше без отговор. Тогава той прекъсна речта си и с тон на изискано-снизходителна вежливост, се обърна към нея:

— Ако госпожа принцесата има да ни съобщи нещо по този повод, аз съм готов веднага да й отстъпя думата.

Орор дьо Кайлюс направи усилие да отговори, но от конвулсивно свитото й гърло не излезе нито звук. Гонзаг изчака няколко секунди, после продължи: