Пол Февал - Гърбавия

Вдовицата на Ньовер запази мълчание.

— Аз съм бедна — продължи прислужницата, — и преди госпожа принцесата да се отнесе тъй благосклонно към мен, мъничкият ми Шарло често се лишаваше и от най-необходимото. Ах, да можех да се отплатя на госпожа принцесата за всичко, което стори за мен!

— Имате ли нужда от нещо, Мадлен?

— Не! О, не! — възкликна женицата. — Става дума за вас, госпожо, единствено за вас! Този семеен съвет…

— Забранявам ви да ми говорите за това, Мадлен!

— Госпожо — извика прислужницата, — скъпа моя господарке, дори да решите да ме изгоните…

— Ако реша, ще ви изгоня, Мадлен.

— Аз ще съм изпълнила дълга си, госпожо, ще съм ви попитала: „Нима не искате да намерите детето си?“

Принцесата, трепереща и още по-бледа, вкопчи ръце в лакътниците на креслото си и се надигна. При това движение, кърпичката й падна на пода. Мадлен се наведе бързо, за да я вдигне и джобът на престилката и сребристо иззвънтя. Принцесата впи в нея своя леден и ясен поглед.

— Вие имате злато — промълви тя.

После, с жест, който не подобаваше нито на благородното й потекло, нито на гордия й характер, с жест на подозираща жена, която ма всяка цена иска да разбере, тя бързо бръкна в джоба на Мадлен. Прислужницата с плач закърши ръце. Принцесата извади шепа златни монети, десет-дванайсет испански дублона 60 60 Стара испанска златна монета — Б. пр. .

— Господин дьо Гонзаг скоро се завърна от Испания — прошепна тя.

Мадлен се хвърли на колене пред нея.

— Госпожо, госпожо! — проплака тя. — Благодарение на това злато моят малък Шарло ще може да учи. Този, който ми го даде, идва също от Испания. Заклевам ви в бога, госпожо, не ме прогонвайте преди да ме изслушате!

— Излезте! — заповяда принцесата.

Мадлен понечи отново да я умолява, но принцесата с властен жест й посочи вратата и повтори: — Излезте!

След като Мадлен се подчини, принцесата се отпусна в креслото и покри лицето си със своите прозрачнобели слаби ръце.

— И аз щях да обикна тази жена — промълви тя, потръпвайки от ужас. — О, никой, никой! — продължи Орор, докато върху лицето й се изписваше силният страх от самотата. — Господи, направи така, че никому да не се доверявам! — За миг тя остана неподвижна, скрила лице в шепите си, после от гърдите й се откъсна ридание. — Дъщеря ми! Дъщеря ми! — прошепна принцесата със сърцераздирателен глас. — Света Дево, как бих искала да е мъртва! Така поне ще я намеря близо до теб!

Бурните пориви бяха твърде редки у тази крееща натура и когато настъпваха, клетата жена оставаше сломена за дълго време. Изминаха няколко минути, преди да успее да възпре риданията си. Когато възвърна гласа си, тя възкликна:

— Смърт! Спасителю мой, изпрати ми смърт! — После погледна разпятието над олтара и продължи: — Господи, нима не страдах достатъчно! Колко време още ще продължи това мъчение? — Орор простря ръце и с цялата искреност на изтерзаната си душа повтори: — Смърт! Господи Исусе! Христе свети, заклевам те в твоите рани и страданието ти на кръста! Света Дево, заклевам те в твоите сълзи! Смърт, изпратете ми смърт!

Ръцете й паднаха като отсечени, тя затвори очи и се отпусна безсилно в креслото. За миг човек би могъл да помисли, че милостивото небе се е вслушало в горещата й молба, но много скоро лека тръпка разтърси цялото й тяло и конвулсивно свитите й ръце помръднаха. Принцесата отвори очи и се взря в портрета на Ньовер. Очите й останаха сухи и отново възприеха онази присъща за тях неподвижност, в която имаше нещо ужасяващо.

В часослова, който Мадлен Жиро беше оставила на ъгъла на олтара, имаше една страница, на която книгата се отваряше съвсем сама, дотолкова навикът беше похабил подшивката. Тази страница съдържаше Френския превод на псалома „Miserere mei, Domine“. Принцеса дьо Гонзаг я произнасяше многократно всеки ден. След около четвърт час тя протегна ръка към часослова. Книгата се разтвори на страницата с псалома. Известно време принцесата взираше уморения си поглед в нея, но без да вижда. Внезапно тя потрепера и нададе вик. После разтърка очи и се озърна наоколо, сякаш искаше да се увери, че не сънува.

— Но книгата не е мърдала оттук! — прошепна тя.

Ако я беше видяла в ръцете на Мадлен, веднага би престанала да вярва в чудеса. Да, защото тя повярва в чудо. Великолепната й снага се изправи в цялото си величие, очите й възвърнаха блясъка си; тя бе отново тъй красива, както и в годините на своята младост. Прекрасна, величествена, силна. Тя коленичи пред олтара. Пред очите й беше отворената книга. И за втори път принцесата прочете редовете, изписани от непозната ръка върху бялото поле на страницата и отговарящи на първия стих от псалома, в който се казваше: „Смили се над мен, господи“. Непознатият почерк отговаряше: „Имайте вяра, и бог ще се смили. Имайте смелост да защитите дъщеря си. Идете на семейния съвет, дори да сте болна или умираща… и си спомнете за сигнала, който някога бе знак между вас и Ньовер.“