Пол Февал - Гърбавия

— Неговият девиз! — прошепна Орор дьо Кайлюс. — Аз съм тук! Детето ми! — възкликна тя със сълзи на очи. — Дъщеря ми! — После решително произнесе: — Смелост, за да я защитя! Да, аз имам смелост и ще я защитя.

В този час парадната зала на двореца Лорен, която сутринта бе опозорена от недостойния търг, а утре щеше да бъде осквернена от стадото амбулантни търгаши, излъчваше сякаш сетния си ослепителен блясък. Без съмнение, никога досега, дори и по времето на великите херцози дьо Гиз, под нейния свод не се беше събирало по-отбрано общество.

Гонзаг с пълно право се беше постарал нищо да не липсва на импозантната тържественост на церемонията. Поканите, изпратени от името на краля, датираха от предишния ден. Човек би могъл да си помисли, че става въпрос за важно държавно дело, за един от онези прословути кръвни трибунали, на които семейно са се решавали съдбините на някоя велика нация. Освен председателят дьо Ламоаньон, маршал дьо Вилроа и вицеканцлерът д’Аржансон, които представляваха регента, на почетния президиум се намираха още кардинал дьо Биси, седнал между принц дьо Конти и испанския посланик; стария херцог дьо Бомон-Монморанси, настанил се до братовчед си Монморанси-Люксембург; Грималди, принцът на Монако; двамата Ла Рошфуко, единият от които херцог дьо Мортемар, а другият — принц дьо Тонай-Шарант; Косе, Брисак, Грамон, Аркур, Кроа, Клермон-Тонер.

Тук споменаваме само принцовете и херцозите. Що се отнася до маркизите и графовете, те наброяваха няколко дузини. Дребните благородници и пълномощниците, а те бяха много, седяха в подножието на подиума.

Това достопочтено общество съвсем естествено се разделяше на две групи: онези, които Гонзаг бе спечелил на своя страна, и независимите. В лагера на привържениците му влизаха един херцог, един принц, значителен брой маркизи, немалко графове и кажи-речи всички титулувани дребни риби. Гонзаг възлагаше надежди на красноречието си и на своето неоспоримо право, за да спечели и останалите.

Преди откриването на заседанието си побъбриха свойски. Никой не знаеше със сигурност защо се свикваше съветът. Мнозина смятаха, че става въпрос за някакъв арбитражен спор между принца и принцесата заради имота на Ньовер.

Гонзаг разполагаше с горещи привърженици; госпожа дьо Гонзаг бе защищавана от неколцина почтени възрастни благородници и един-двама млади странствуващи рицари.

След пристигането на кардинала си проби път и друго мнение. Оценката, която прелатът даде на сегашното душевно състояние на принцесата, наведе присъствуващите на мисълта, че ще се обсъжда въпросът за налагането на опекунство.

— Тази женица е кажи-речи съвсем побъркана! — беше заявил кардиналът, който изобщо не подбираше думите си.

Така се утвърди и всеобщото убеждение, че принцесата няма да се яви пред съвета. Въпреки това я поканиха, от благоприличие. За тази отсрочка, при това не без известно високомерие, настоя самият Гонзаг, за което всички му бяха признателни. В два и половина господин дьо Ламоаньон зае председателското място; негови помощници станаха кардиналът, вицеканцлерът и господата дьо Вилроа и Клермон-Тонер. Главният секретар на Парижкия върховен съд взе перото в качеството на съдебен секретар; четирима кралски нотариуси поеха задълженията на помощник-секретари. И петимата положиха клетва. След това думата бе дадена на Жак Талман, главният секретар, за да прочете акта за свикване на съвета.

По същество актът гласеше, че Филип Френски, херцог Орлеански, регент, е възнамерявал лично да председателствува този семеен съвет както заради приятелските чувства, които изпитва към господин принц дьо Гонзаг, така и заради братската обич, свързвала го някога с покойния херцог дьо Ньовер, но че държавническите интереси, които не може да си позволи да пренебрегне макар и за един-единствен ден, независимост личните си предпочитания, го задържат в Пале Роаял. На мястото на негово кралско височество за кралски пълномощници и съдии се назначаваха господата дьо Ламоаньон, дьо Вилроа и д’Аржансон. Негово високопреосвещенство кардиналът се натоварваше със задълженията на кралски настойник на госпожа принцесата. Съветът се обявяваше за върховен съд, имащ право да решава по свое усмотрение окончателно и безапелационно всички въпроси, отнасящи се до наследството на покойния херцог дьо Ньовер, и най-вече въпросите от държавен интерес, а в случай на необходимост и да се произнесе в полза на комуто се следва върху окончателното встъпване във владение на имотите на Ньовер. Дори да го бе съставил собственоръчно, Гонзаг едва ли би успял да редактира до такава степен в своя полза всяка една от точките на протокола.