Пол Февал - Гърбавия

— Искай милост, войниче, или ще те удуша.

Наливайки се с кръв, с пяна на уста, целият облян в пот, великанът полагаше неимоверни усилия да освободи врата си. Когато видя, че не го молят за милост, Езоп II стисна колене. Кита изплези език. Видяха го да става аленочервен, сетне да посинява; Гърбавия трябва да притежаваше железни мускули. След няколко секунди Кита избълва едно последно проклятие и със задавен глас помоли за милост. Тълпата се размърда. Йон тутакси отслаби хватката си, скочи пъргаво на земята, подхвърли една златна монета на победения и заситни да вземе своята дъска, перата и мастилницата си, подвиквайки весело:

— На работа, клиенти мои, на работа!

Орор дьо Кайлюс, вдовица на херцог дьо Ньовер и съпруга на принц дьо Гонзаг, седеше във великолепно кресло с права облегалка, изработено от абаносово дърво, както и цялата мебелировка на молитвената и стая. Тя носеше траура върху себе си; траурът бе белязал и всичко наоколо. Костюмът й, скромен до аскетизъм, съответствуваше напълно на строгата и проста обстановка в нейното самотно убежище.

Това бе стая с четвъртит свод, чиито стени се сключваха около централен медальон, изписан от Йосташ Льозюер 56 56 Йосташ Льозюер (1617–1655) — френски художник-декоратор. — Б. пр. в онзи аскетичен стил, който характеризира втората половина от живота му. Паната на ламперията от черен дъб, без помен от позлата, бяха украсени с разкошни гоблени, изобразяващи библейски сцени. Между двата прозореца се издигаше олтар, обвит в траурен креп, сякаш последната литургия, отслужена тук, е била заупокойна. Срещу него се намираше портрет в цял ръст на херцог Филип дьо Ньовер на двайсет години. Портретът бе дело на Минар 57 57 Никола Минар (1606–1668) — известен френски художник. — Б. пр. . Херцогът беше облечен в униформата на генерал-полковник от швейцарската гвардия. Рамката на картината също бе драпирана с черен креп. Стаята напомняше донякъде убежището на вдовица-езичница, въпреки множеството благочестиви изображения, които се виждаха навсякъде. Дори да е била покръстена, Артемис 58 58 Артемис II (ум. около IV в. пр.н.е.) — владетелка на Кария, издигнала на своя брат и съпруг Мавзол гробница, смятана за едно от Седемте чудеса на света. — Б. пр. едва ли би могла да изповядва по-бляскав култ в памет на Мавзол 59 59 Мавзол (прибл. 377–353 г. пр.н.е.) — сатрап на Кария. — Б. пр. . В болката християнството изисква много повече примирение, отколкото суетност. Твърде рядко обаче се налага да отправяме подобни укори към вдовиците! Освен това нека не забравяме особеното положение на принцесата, която се бе омъжила за господин дьо Гонзаг по принуда. Тя беше превърнала траура си в нещо като символ на отчуждението и съпротивата.

Орор дьо Кайлюс беше съпруга на Гонзаг вече цели осемнайсет години, но можем да твърдим, че изобщо не го познаваше; никога не бе изявила желание нито да го види, нито да го чуе.

Гонзаг беше направил всичко възможно, за да се срещне и разговаря с нея. Гонзаг несъмнено я беше обичал, а може би и все още я обичаше по някакъв свой начин; той имаше твърде високо мнение за себе си, и то с пълно право. Принцът смяташе — дотолкова бе уверен в красноречието си, — че ако принцесата склони поне веднъж да го изслуша, че той ще излезе победител от единоборството. Но принцесата, непреклонна в отчаянието си, изобщо не желаеше да бъде утешавана. Тя бе останала съвсем сама в живота и като че ли намираше удоволствие в забвението. Нямаше нито приятел, нито доверено лице и дори нейният изповедник беше посветен само в тайната на греховете й. Това бе горда и калена в страданията жена. В бронираното й сърце беше останало живо едно-единствено чувство: майчината обич. Тя обичаше пламенно и единствено спомена за дъщеря си. Възпоменанието за Ньовер се беше превърнало за нея в религия. Мисълта за нейната дъщеря й вдъхваше живот и пробуждаше в душата й смътни мечти за бъдещето. За никого от нас не е тайна какво огромно влияние оказват върху нашата същност вещите. Интелигентността и чувствителността на принцеса дьо Гонзаг, винаги сама в тесния кръг на своите придворни дами, на които им бе забранено да говорят, винаги заобиколена от зловещи неми картини, постепенно се бяха притъпили. Понякога тя казваше на свещеника, който я изповядваше:

— Аз съм мъртва.

И това беше самата истина. Клетата жена живееше като привидение. Съществованието й приличаше на болезнен сън. Сутрин, щом се събудеше, безмълвните камериерки се заемаха с нейния мрачен тоалет, след което една от придворните дами отваряше някоя набожна книга. В девет часа идваше капеланът, за да отслужи заупокойна литургия. През останалото време на деня тя оставаше седнала, неподвижна, безучастна, сама. Откакто се беше омъжила, принцесата не бе напускала двореца нито веднъж. Всички я бяха помислили за луда. Малко остана кралският двор да издигне още един олтар, но този път на Гонзаг, заради съпружеската му преданост. И наистина, от устните му никога не се бе отронила жалба.