Пол Февал - Гърбавия

— Разписката ми — каза той.

Пейрол му даде разписката. Езоп грижливо я сгъна и я сложи на мястото на парите. После потупа с ръка по тефтера и заяви:

— Чудесна сделка! Довиждане, господа!

И той много учтиво се поклони на Гонзаг и неговото обкръжение.

Всички се отдръпнаха, за да му сторят път и макар че все още се смееха, някакъв неведом хлад смразяваше душите им. Гонзаг беше замислен.

Пейрол и хората му започнаха да отпращат купувачите, на които им се щеше да е вече утрешният ден. Приятелите на принца продължаваха да гледат, при това съвсем несъзнателно, към вратата, през която беше излязло черното човече.

— Господа — каза Гонзаг, — моля да ме последвате в апартаментите ми, докато подредят залата.

— Хайде! — рече Кокардас зад завесата. — Или сега, или никога! Да вървим!

— Страх ме е — призна стеснителният Паспоал.

— И таз добра! Тогава аз ще мина напред.

Той хвана Паспоал за ръка и със свалена шапка се насочи към Гонзаг.

— По дяволите! — възкликна Шаверни, когато ги зърна. — Братовчед ми е решил да ни представи цяла комедия! Днес е ден на маскарадите. Гърбушкото не беше лош, но това е най-възхитителната двойка пладнешки разбойници, която съм виждал в живота си!

Кокардас-младши го изгледа накриво. Навай, Ориол и останалата пасмина веднага наобиколиха нашите приятели и започнаха да ги разглеждат с любопитство.

— Бъди благоразумен! — прошепна Паспоал на ухото на гасконеца.

— Гръм да ги порази дано! — изръмжа Кокардас. — Ще рече човек, че никога не са виждали истински благородници, така са ни зяпнали!

— Високият е същинска прелест! — възхищаваше се Навай.

— На мен повече ми харесва нисичкия — забеляза Ориол.

— Няма повече кучешки колиби за даване под наем; какво ли ги носи насам?

За щастие двамата вече се бяха изправили пред Гонзаг, който едва тогава ги забеляза и потрепера.

— А, какво желаят тези храбреци? — попита той.

Кокардас се поклони с онова достолепно изящество, което неизменно съпътствуваше всяко негово действие. Поздравът на Паспоал беше по-скромен, но това бе поклон на истински светски човек. Кокардас-младши изгледа пищната тълпа, която го беше взела на подбив, и високо и ясно изрече:

— Аз и този благородник сме стари познати на негово височество и идваме да му поднесем нашите почитания.

— Виж ти! — възкликна Гонзаг.

— Ако в момента ваше височество е зает с неотложни дела — продължи гасконецът и отново се поклони, — ние ще дойдем в часа, който благоволи да ни определи.

— Точно така — смутолеви Паспоал, — ще имаме честта да дойдем пак.

Последва трети поклон, след което двамата едновременно се изправиха, сложили ръце на дръжките на шпагите си.

— Пейрол! — повика Гонзаг своя иконом, който току-що беше отпратил и последния участник в търга. — Позна ли тези мили момци? — попита го той. — Заведи ги да утолят глада и жаждата си в кухнята, а после им дай нови дрехи и нека бъдат на мое разположение!

— Ах, ваше височество! — извика Кокардас.

— Великодушни принце! — разчувствува се Паспоал.

— Вървете! — заповяда Гонзаг.

Те се отдалечиха заднешком, като се кланяха до земята и метяха пода със старите пера на шапките си. Когато се озоваха лице срещу лице с шегаджиите, Кокардас пръв нахлупи шапката на главата си, дръзко я накриви и многозначително повдигна с върха на рапирата си оръфаните поли на своето наметало. Брат Паспоал направи каквото можа, за да не остане по-назад. След това и двамата, кой от кой по-горди и надменни, с вирнати носове и юмруци на кръста, хвърлиха по един изпепеляващ поглед на присмехулниците и последваха Пейрол в кухнята, където умението им да боравят с вилицата смая цялата прислуга на принца.

— Не ще и дума, богатството ни е в кърпа вързано! — рече Кокардас, докато лапаше.

— Ако е рекъл господ! — отвърна с пълна уста брат Паспоал, както винаги по-сдържан.

— И таз добра, братовчеде! — удиви се Шаверни, след като двамата дуелисти излязоха. — Ти откога си служиш с подобни маши?

Гонзаг хвърли наоколо замислен поглед и не отговори. Междувременно всички тези господа, при това на достатъчно висок глас, за да може принцът да ги чуе, пеела дитирамби в негова чест и най-усърдно го ласкаеха. Всички те бяха повече или по-малко разорени аристократи, повече или по-малко компрометирани банкери, и макар че никой от тях все още не бе извършил някаква безусловно наказуема от закона постъпка, честта на нито един не бе останала неопетнена. Всички, от първия до последния, се нуждаеха от Гонзаг поради една или друга причина; сред тях Гонзаг беше повелител и крал, подобно на древноримски патриций сред тълпата от прегладнели клиенти. Гонзаг ги държеше здраво в ръцете си от амбиция, от личен интерес, посредством техните нужди и пороци.