Пол Февал - Гърбавия

— Не ще и дума — промърмори Паспоал, дегустирайки долнокачественото си вино на малки глътки, — наистина даровит ученик! Похвално е и можем да се гордеем, че сме дали своя принос във възпитанието му!

— Любезни ми, чрез устата твои душата ми говори! Ба! Да ни пердаши колкото му е угодно, аз му принадлежа тялом и духом!

Паспоал остави празната си чаша върху масата.

— Доблестни ми друже — заяви той, — ако бих се осмелил да ти отправя една забележка, бих рекъл, че намеренията ти са благородни, но твоята пагубна страст към виното…

— По дяволите! — прекъсна го гасконецът. — Слушай, гълъбче, та ти беше три пъти по-пиян от мен!

— Добре де, добре, щом тъй приемаш нещата! Ей, момиче, още една кана!

И той сграбчи с дългите си, кльощави и криви пръсти кръста на прислужницата, чието телосложение наподобяваше по-скоро бъчва. Кокардас съчувствено го изгледа.

— Ама и ти си един, любезни ми! — поклати глава той. — Присмял се хърбел на щърбел!

Тази сутрин, на път за двореца на Гонзаг, те дотолкова бяха убедени в злочестия край на Лагардер, че още с пукването на зората бяха отишли в дома на улица „Шантр“, чийто врати намериха разбити. Приземната стая беше празна. Съседите не знаеха какво е станало нито с красивата млада девойка, нито с Франсоаз и Жан-Мари Беришон. На първия етаж, до един сандък с разбита ключалка, имаше локва кръв. Не ще и дума, негодниците, нападнали тази нощ розовото домино, което двамата имаха за задача да защитават, бяха казали истината: Лагардер беше мъртъв!

Но току-що самият Гонзаг бе възвърнал надеждите им с нареждането, което им беше дал. Гонзаг искаше да му намерят трупа на неговия смъртен враг. Принцът несъмнено имаше основателни причини, за да го иска, но за нашите двама приятели то бе напълно достатъчно, за да могат сега весело да пият за здравето на живия Лагардер. А колкото до втората част от мисията им: да открият двамината юначаги, които бяха защитавали Орор, работата им бе в кърпа вързана. Кокардас си наля пълна чаша и рече:

— Ще трябва да измислим някаква история, гълъбчето ми.

— Дори две — отбеляза Паспоал, — едната за теб, другата за мен.

— Ба! Аз съм наполовина гасконец, наполовина провансалец, тъй че небивалиците нищо не ми костват.

— Аз пък съм нормандец, дявол да го вземе! Ще видим чия историйка ще бъде по-хубава.

— Предизвикваш ли ме, пиленце, или тъй ми се струва?

— Съвсем приятелски, благородни ми друже, става дума просто за въображение. Но запомни едно: в нашите истории на всяка цена трябва да сме намерили трупа на Парижанчето!

Кокардас сви рамене.

— Гръм да ме порази дано! — промърмори той. — Гълъбчето май е решило на стар краставичар краставици да продава!

Беше още много рано да се връщат в двореца. Издирването иска време, тъй че Кокардас и Паспоал се заеха да съчиняват историите си. Ще видим кой от двамата беше по-добър разказвач. Междувременно те заспаха, отпуснали глави на масата, но определено не бихме могли да решим на кого да присъдим наградата за сила и звучност на хъркането.

Гърбавия беше сред първите, дошли в двореца на Гонзаг. Едва-що отворили вратите и го видяха да се задава, следван по петите от малък комисионер, който носеше един стол, сандък, възглавница и дюшек. Гърбавия обзавеждаше колибката си и очевидно възнамеряваше да я превърне в свое постоянно жилище, на което всъщност му даваше право и договорът, сключен с неговия наемодател. В действителност той беше наследил правата на Медор, а Медор живееше в колибката си.

Наемателите на клетките в градината на Гонзаг биха дали мило и драго за дни от по четирийсет и осем часа. Времето все не им достигаше, за да задоволят ненаситния си търговски апетит. Било на отиване, или на връщане от къщи, те спекулираха; сядаха на масата да обядват, за да спекулират дъвчейки. В такъв случай не е ли унизителна самата мисъл, че човекът — роб на една естествена нужда, не може да спекулира спейки?!

Всичко предвещаваше покачване на курса. Празненството в Пале Роаял беше направило потресаващо впечатление. Никой от дребните търгаши, разбира се, не беше и стъпил на празника, но някои от тях, накачулили се по терасите на съседните къщи, бяха успели да зърнат част от балета и сега балетът беше в устата на всички. Дъщерята на Мисисипи, почерпила от урната на достопочтения си баща вода, която се бе превърнала в златни монети — каква очарователна и деликатна алегория, нещо чисто френско, което безспорно предричаше до какви главозамайващи висоти щеше да достигне през идните векове драматичният гений на този народ, който, хитър по рождение, създаде водевила!