Пол Февал - Гърбавия

— Отишъл е да пукне малко по-далеч — реши Готие Жандри.

Той приклекна и запълзя на четири крака, опипвайки земята около себе си, и така направи кръг на къщурката, чиято врата беше затворена. На двайсетина крачки оттам той се спря и възкликна:

— Ето го!

Ориол и Монтобер веднага отидоха при него с носилката.

— В крайна сметка работата я свършиха други — успокояваше се Монтобер, — тъй че няма в какво да се виним.

Ориол дори не гъкна, езикът му се беше сковал. Те помогнаха на Жандри да сложи върху носилката един труп, който лежеше на земята насред самия гъсталак.

— Още е съвсем топъл — отбеляза бившият гвардейски капрал. — Тръгвайте!

Ориол и Монтобер тръгнаха и скоро пристигнаха в павилиона заедно с товара си. Едва тогава по-голямата част от хранениците на Гонзаг получиха разрешение да си вървят.

Нещо доста ги беше уплашило. Минавайки покрай скромната къщурка на метр Льо Бреан, те бяха дочули шум от сухи листа и можеха да се закълнат, че оттогава нечии ситни бързи стъпки неотклонно ги следваха. И наистина, когато се изкачваха по-стълбището, по петите им вървеше Гърбавия. Той беше необичайно бледен и човек би казал, че полагаше неимоверни усилия, за да се задържи на краката си, но въпреки това продължаваше да се кикоти с острия си пронизителен смях. Ако не беше Гонзаг навярно здравата щеше да си изпати.

— Дойде значи, а? — обърна се той към Гонзаг, който дори не обърна внимание на неестествения му глас.

С треперещ пръст Гърбавия сочеше трупа, върху който Жандри беше хвърлил едно наметало. Гонзаг го потупа по рамото. Гърбавия залитна и едва не падна.

— Та той е пиян! — рече Жирон.

После цялата група тръгна по коридора. Метр Льо Бреан благоразумно предпочете да не се интересува от името на човека, когото отнасяха на ръце под предлог, че бил преял. В Пале Роаял бяха толерантни и дискретни.

Беше четири часът сутринта и фенерите повече пушеха, отколкото осветяваха. Негодниците тутакси се пръснаха във всички посоки. Гонзаг се върна в двореца си заедно с Пейрол. Ориол, Монтобер и Жандри имаха за задача да хвърлят трупа в Сена. Те се спуснаха по улица „Пиер Леско“, по когато стигнаха до реката двамата нехранимайковци почувствуваха, че силите им ги напускат. Всеки от тях даде по един пистолет на Жандри и бившият гвардейски капрал им разреши да оставят тялото върху една купчина смет. Той взе наметалото си, след което захвърлиха носилката малко по-надалеч и отидоха да си легнат.

Ето защо на сутринта барон дьо Барбаншоа, нямащ, естествено, никакво отношение към случилото се преди това, се събуди насред отпадъчната вада на улица „Пиер Леско“ в наистина неописуемо състояние. Точно той беше трупът, когото Ориол и Монтобер бяха пренесли на носилката си.

Господин баронът не се похвали никому с приключението си, но омразата му срещу Регентството нарасна. По времето на покойния крал беше падал поне двайсет пъти под масата, но никога не му се бе случвало нещо подобно. И сега, бързайки да се прибере при госпожа баронесата, несъмнено силно обезпокоена от отсъствието му, той си казваше:

— Какви нрави! Да изиграят подобен номер на човек с моите достойнства! Питам ви аз, накъде отиваме?!

Последен през малката вратичка на метр Льо Бреан излезе Гърбавия. Потрябва му доста дълго време, за да прекоси „Кур-о-ри“, макар че разстоянието не беше кой знае колко голямо. От изхода на Двора на фонтаните до улица „Сент Оноре“, той на няколко пъти се видя принуден да присяда на каменните парапети пред къщите и при всяко ставане от гърдите му се откъсваше глух стон. Жирон беше сгрешил: Гърбавия изобщо не беше пиян. Ако господин дьо Гонзаг не бе имал толкова други причини за безпокойство, то лесно щеше да забележи, че тази нощ язвителният смях па Гърбавия беше доста пресилен.

От ъгъла на двореца до жилището на Лагардер на улица „Шантр“ имаше не повече от десетина крачки, но на Гърбавия му бяха нужни десет минути, за да ги измине. Силите му го напускаха и по стълбището, което водеше към стаята на майстор Луи, той се изкачи вече на четири крака. На влизане беше видял, че широко разтворената външна врата е разбита. Вратата на стаята на майстор Луи също зееше разбита. Гърбавия влезе в първата стая. Вратата на съседната стая, същата, в която никой никога не влизаше, лежеше на пода. Гърбавия се облегна на рамката й; от гърлото му се откъсваха мъчителни хрипове. Опита се да повика Франсоаз и Жан-Мари, но от устата му не излезе нито звук. Той се свлече на колене и така допълзя до сандъка, в който доскоро се намираше скрепеният с три големи печата пакет, описван нееднократно от нас. Сандъкът беше разбит с брадва, а пакетът — изчезнал. Гърбавия рухна на пода като осъден на смърт клетник, който очаква последния удар.