Бернд Френц - Отхвърлените

Страхът даде криле на краката му, но ловките маймуночовеци го настигаха толкова бързо, че не беше възможно да се добере до подножието на кулата.

Вече усещаше във врата си горещото дихание на преследвачите си, когато една от планините железории, разтърсена от вилнеещите полумаймуни, се свлече. От грамадата с трясък се откъснаха няколко от по-долните коли, после цялата планина се събори с грохот. Тежките шасита се завихриха във въздуха като топки за игра и погребаха под себе си скимарите, които се бяха осмелили да се спуснат в ямата.

Борк подскочи в последния момент нагоре по колите, където беше избягало семейството му. Едва успя да се вкопчи здраво за едно — червено някога — Алфа Ромео, когато зад него тежък Мерцедес се стовари на земята. И смачка преследвача на Борк, който тъкмо искаше да го сграбчи за краката и да го смъкне в бездната. Тежката каросерия размаза деформираното тяло, преди да продължи да се смъква по-нататък.

Сътресението накара Алфата под ръцете на Борк да потрепери, но за щастие солидно изработената преди столетия конструкция издържа. След като люлеенето престана, отхвърленият бързо се закатери нагоре. Захващаше се за издадените напред капаци на двигателите и останалите без стъкла странични врати, за да се добере бързо до върха.

Върху някакъв „фиат“ си отдъхна за малко и се огледа към оцелелите маймуночовеци, които възбудено скачаха около събарящите се останки от коли. Неколцина скимари бяха получили тежки охлузвания, но агресивността им не беше намаляла ни най-малко.

Без да обръщат внимание на кървящия си събрат, който се мъчеше да се освободи от останките, трима маймуночовеци скочиха над развалините към кулата от автомобили, където се бяха добрали отхвърлените.

Към Борк се протегнаха няколко ръце, за да му помогнат. Наред с тези на Цила, особено яките ръце на Доран бяха онези, които го вдигнаха нагоре. Пред лицето на безбройните скимари, които прииждаха към тях от всички страни, предишните им караници бяха забравени. Сега ставаше въпрос за самото им оцеляване!

Първите скимари вече се катереха по останките, за да се доберат до шестимата възрастни и Двете деца, които страхливо се бяха притиснали един към друг.

— Направи нещо най-сетне — скара се на брат си Йола в смъртната си уплаха. — Та ти си най-силният между нас!

Борк кимна. Сестра му беше права, вече нямаше друг изход. Сега можеше да им помогне единствено дарбата им — подаръкът от техния бог в камъка. Обгърна амулета на врата си и се помоли на Меетор, преди да събере сили за предстоящото нападение.

Непосредствено под него се катереше маймуночовек. Вече беше толкова близо, че можеше да се различи един стар белег, който минаваше напряко през лявата половина на лицето му.

Борк не биваше повече да се бави. Трескаво потърси съзнанието на лицето с белега. Тогава се стрелна като копие в него. Като светкавица навлезе в гънките на чуждия мозък, опипа ги и потърси честотата на вибрациите на скимарите. Тогава се намеси ментално, за да подчини примитивния разум под свой контрол.

Смесването на техните мисли беше болезнено.

Борк почувства как през тялото му премина пареща вълна от отвращение. Сякаш някой улавяше разума му с нечисти пръсти и ровеше дълбоко в най-закътаните му ъгълчета, за да ги извади навън. Мисловният свят на противника му го завлече в някакъв водовъртеж от чужди емоции, които заплашваха да залеят съзнанието му и да го запратят в подмолите на лудостта.

Борк напразно се опитваше да отхвърли атаката на животинските впечатления. Лицето му се изкриви от болка. Кожата на челото му така се изопна, че заплашваше да се скъса. Някакво неконтролирано треперене връхлетя тялото му, докато ръцете му безсмислено се мятаха във въздуха. От сгърчените му в спазъм гърди се изтръгна изтерзан вик, който излезе от изкривените устни само като полусподавено гъргорене.

Дали не беше загубил, преди още борбата истински да е започнала?

Като от безкрайна далечина ухото му долавяше шумовете на маймуночовеците, чиито лапи лудешки бързо дращеха по ламарините на автомобилите. Контактът причиняваше болка и на скимаря.

Борк с хъркане пое въздух с изнемощелите си дробове, вкара последните резерви от сили в тялото си и така укрепи почти парализирания си дух. В последното ъгълче на останалия разум се формира огнище на съпротива. Започна да нараства и с бясна бързина наедря — докато откъсна като було от себе си болката и я запрати обратно към противника си.