Карол Франц - Катрин

За първи път той се погледна с нейните очи — несръчен хлапак, егоистичен и лековерен, и тъй удобен за плановете, които бе кроила от самото си детство. Не беше виновна единствено тя. Таила бе омразата в себе си прекалено дълго време и навикът бе взел връх над нейните желания. Беше се впуснала в тази авантюра не по своя воля. А по-късно, ръководена от интуицията си, не бе издържала. Беше покорена от нежността и любовта му. А накрая бе разбрала, че той не прилича на никой друг, на нито един от мъжете, които бе познавала. Въпреки всичко тя го обичаше.

След като изстрада мъчително всяка своя мисъл и внимателно прецени истинските си чувства, след като Нел бе разкрила същността си, той се запъти обратно към къщи. Първоначалният му необуздан гняв бе преминал и той вече гледаше на нейното признание като желание от нейна страна да му причини болка и да го накаже. Сега тя протягаше към него ръка за помощ, търсеше покой за духа си. Нямаше нужда да му казва нищо повече. Тя би могла да си премълчи и той никога нямаше да узнае. Но Нел бе признала. Защо ли? Дали ненадейното й решение не целеше да заздрави тяхната връзка, за да могат двамата да се обичат безкористно. Шон не беше сигурен, но дълбоко в сърцето си усещаше, че каквото и да бе сторила Нел, той щеше да й прости. Обичаше я много силно и с времето щеше да превъзмогне наранената си гордост.

Бяха минали часове от излизането му и когато се завърна всички в къщата спяха. Той влезе безшумно в спалнята. Вътре цареше пълен мрак и докато търсеше свещ, Шон бе обзет от внезапен страх. Дали не бе избягала? Господи, само да е останала!

Светлината на свещта падна върху тялото на Нел, която лежеше на пода точно така, когато той бе я напуснал. Когато видя локвата кръв под нея, силен вик се изтръгна от гърлото му:

— Боже, какво направих? Какво направих?

Тялото й беше безжизнено. Докато се опитваше да я вдигне, тя простена, клепките й трепнаха и тя бавно отвори очи.

— Не — проплака Нел — не, не ме мести. Бебето ми… Шон, помогни ми…

Гласът й бе толкова слаб, че той едва отгатваше какво иска да му каже. Положи я обратно много внимателно и се втурна да вземе възглавница.

— Сега ще ти помогна, скъпа моя — стенеше той, а очите му се пълнеха със сълзи, беше уплашен. — Ще ти помогна.

Шон изтича до врата и започна да крещи, докато не се появи сънения му камериер.

— Тичай за доктор. Бързо, жена ми умира! Събуди незабавно икономката и й кажи да дойде тук веднага.

Паниката в гласа му принуди камериера да се разтича.

Но вече беше твърде късно да се помогне на Нел.

Шон коленичи до нея и се разрида. Тя се размърда и се опита да каже нещо. Беше толкова безсилна, че само устните й се помръдваха, без да се чува никакъв звук. Тя повдигна с усилие ръка и посочи нещо. После простена отново и Шон отмести погледа си в посоката, която тя сочеше.

Под кринолина й имаше малка купчинка. Шон я повдигна бързо и ахна. Там, на пода, все още с пъпна връв, беше синът му. В този момент в стаята влезе госпожа Лайдън, икономката. Шон извика за помощ. Тя вдигна бързо парче стъкло от пода, взе бебето на ръце и сряза връзката му с майката. После го обърна надолу с главата и го заплеска енергично. Шон стоеше безпомощен с надеждата да чуе плач, но това не стана.

Той се обърна към съпругата си, потънала в кръв, и я притегли към себе си.

— Нел, моля те, кажи нещо! Нел! Не умирай не можеш да умреш, не бива! Обичам те! Имам нужда от теб! Моля те Нел!

Тя отвори очи и този път той успя да чуе гласа й. През хъркащите, задавени звуци едва долови шепотът й.

— Шон, любими мой — тя потърси ръката му, а той взе нейната и я притисна към устните си — приближи се.

Той се подчини и се наведе над нея.

— Съжалявам, Шон — тя се задави. — Никога не съм направила нищо добро в живота си. Но това дете е твое. Давам ти го с цялата си любов, за всичката любов, която ти ми даде.

Нел Дженингс Камерън издъхна в ръцете на мъжа, който я обичаше и когото тя също бе обикнала. Дълбока скръб и ужасяващо чувство за вина обзеха Шон при загубата на обичните му жена и син. Повече от година изтерзаният му мозък блуждаеше и макар да се движеше сред живи, той бе мъртъв. Просто вегетираше като организъм, но не и като човешко същество. Съвестта не му даваше покой. Той не искаше да живее без Нел.

Същата година умря и майка му. Двамата с баща му бяха направили всичко, което бе по силите им, за да го върнат от въображаемия свят, където съзнанието му го бе отвело. Смъртта на майката успя да стори това. С течение на времето, когато започна да се възстановява и да се връща към предишното си здраве, Патрик намисли да му потърси друга съпруга.