Джон Чийвър - Галерия от образи, които няма да използвам

Но пагубната роля на времето се забелязва най-вече в очите. Тук личи, като на пясъчен бряг, където са нахлули два прилива, как силите на неговото въодушевление и мъки, страсти и амбиции са оставили цяла пустиня от бръчки върху смуглата, съсухрена кожа. Може би е уморил очите си от гледане на Вега през телескоп или от четене на Кийтс при лоша светлина, но все пак неговият поглед изглежда гузен и нечист. Тези подробности ще ви наведат на мисълта, че X е възрастен човек, но изведнъж той много грациозно отпуща лявото си рамо и отмята ръкавите на копринената си риза така енергично, сякаш е осемнайсет или най-много деветнайсетгодишен. Поглежда италианския си часовник с датник. Часът е десет сутринта. Канцеларията е звуково изолирана и необикновено тиха. Шумът на града едва долита до високия прозорец. Той се взира в пътническата си чанта, потъмняла от дъждовете на Англия, Франция, Италия и Испания. Обзет е от спазмите на мъчителна меланхолия, която прави тапетите на стените (бледожълти и бледосини) да приличат на хартия, залепена, за да прикрие вулканите и поройните води, които са причина за неговото нещастие. Той сякаш приближава мига на своята смърт, мига на зачатието си, някаква критична точка във времето. Главата, раменете и ръцете му започват да треперят. Отваря пътническата чанта, изважда бутилка уиски, отпуща се на колене и жадно изпразва бутилката.

Разбира се, нашият приятел здравата е затънал и ние ще се занимаем само с още един епизод. След като го уволняват от службата, където за последен път го виждахме, предлагат му работа в Кливланд. Той заминава за Кливланд, за да уреди подробностите и за да наеме къща за семейството си. Сега близките му го чакат на гарата да се върне с добри новини. Красивата му жена, трите деца и двете кучета — всички са дошли да посрещнат таткото. В предградието, където живеят, вече са смрачава. Сега като семейство те са получили по-голям дял разочарования, отколкото им се полагат. Напоследък, лишени от обичайните обещания и блага на техния начин на живот — новата кола и новия велосипед, — те откриват една тъжна, но трайна привързаност, която няма нищо общо с материалните придобивки. Те са усетили в своята тревожна любов към бащата възбудата на предопределението. Местният влак шумно се появява. При забавянето и спирането на влака от спирачната кутия меко излитат златни искри. В напрегнатото си очакване те всички се чувстват почти безплътни. Седем мъже и две жени слизат от влака. Но къде е татко? Нужни са двама кондуктори, за да го смъкнат по стъпалата. Той е загубил шапката, вратовръзката и палтото си, има синина на дясното око. Никой не говори, никой не плаче, когато го вкарват в колата и го отвеждат от нашия поглед, присъда и интерес. Отиват си всички пияници, мъже и жени. Те хвърлят толкова малко вярна светлина върху нашия начин на живот!

6. И апропо, да прогоним всички ония хомосексуалисти, които напоследък заемат такова господстващо място в съвременната ни проза. Не е ли крайно време да приемем провиненията и непостоянството на плътта и да продължим пътя си? Сега място на действието е Хюитс Бийч, следобеда на Четвърти юли 1 1 Ден на независимостта на Америка. — Б.пр. . Мисис Дитмар, жената на губернатора, и синът й Рандал са донесли своя обед на плажа, на безлюдно заливче, откъдето все пак през дюните се вижда клубът, на който се развява американското знаме. Момчето е шестнайсетгодишно, добре сложено, с онази изящна златиста кожа, присъща на младостта, и за самотната майка то е така красиво, че тя цялата тръпне от възхищение. През последните десет години нейният съпруг, губернаторът, я е пренебрегвал заради интелигентната си и красива секретарка. Мисис Дитмар е приела с изключителната широта на човешката природа нанасяните й почти всекидневно рани. Тя, разбира се, боготвори сина си. В неговата външност няма нищо от мъжа й. Тя вярва, че момчето е наследило най-добрите качества на нейния род. Достатъчно е стара, за да прозре, че такива неща като тънкото стъпало и хубавата коса съвсем естествено са белези на благородно потекло. Раменете му са широки. Тялото набито. Когато синът й хвърля камък в морето, тя е погълната не от силата, с която запраща камъка, а от нежната грация на ръката, завършила кръговото движение, щом веднъж камъкът е излетял — сякаш всички негови жестове са свързани помежду си. Като повечето влюбени тя е неумерена в обичта си към сина и иска този следобед с него да бъде безкраен. Не смее да мечтае за вечност, но й се иска денят да е с няколко часа по-дълъг. Опипва перлите си с уморени ръце, радва се, че в тях са събрани светлините на морето, и се чуди как ли биха изглеждали върху неговата златиста кожа.

Читать дальше