Джеймс Чейс - Виновните се страхуват

— Да поговорим някъде, където тези стари гарвани не биха могли да ни слушат — повиши глас Ренкин така, че и те да могат да го чуят.

— Разбира се, лейтенант…– засуети се объркано администраторът и ни покани в малка стаичка зад бюрото си. — Да не би нещо да не е в ред?

— Не, тук всичко е в ред — успокои го полицаят. — Как се казвате?

Администраторът се обърка още повече.

— Едуин Бруър.

— Кога излезе Шепи от хотела?

— Трябва да беше около 10,30.

— С жена?

— Да. Тя се приближи към мен, но докато разменим две думи, мистър Шепи излезе от асансьора.

— Каза ли си името?

— Не. Мистър Шепи се държеше с нея доста интимно.

— В какъв смисъл?

— Ами… доближи се до нея и каза: „Ало, кукличке!“, обви ръка около кръста й, пошушна й нещо.

— А тя?

— Усмихна се, но май не й стана много приятно. Не беше от ония, които обичат това.

— А каква беше?

— У нея личеше достойнство. Трудно ми е да го изразя, но не беше от тези, с които човек може да си позволи това и онова.

— И все пак той си позволи?

— Това няма никакво значение — намесих се аз. — На Джек не му пукаше от никого. Би опипал и жената на епископа, ако е в настроение.

Ренкин се понамръщи.

— Можете ли да я опишете?

Бруър потри нервно длани.

— Много привлекателна: брюнетка, с хубава фигура. Носеше големи слънчеви очила и огромна шапка, та не можех да видя добре лицето й. Беше облечена с моряшки панталон и бяла блуза.

— Възраст?

— Някъде над двадесетте, не съм сигурен, може би двадесет и пет.

— Можете ли да я идентифицирате, ако я видите отново?

— О, да. Сигурен съм, че мога.

Ренкин смачка остатъка от пурата си в пепелника.

— Ако не е с голяма шапка и тъмни очила и е облечена в бяла рокля, ще я познаете ли?

Бруър размисли за миг, после отправи овчи поглед.

— Ами… вероятно няма да мога.

— Бихте идентифицирали облеклото, но не и жената?

— Е… да.

— Това няма да ни помогне много, нали? Добре, не се безпокойте. След като Шепи я поздрави, какво се случи?

— Каза й, че след два часа трябва да се върне в хотела и би било добре да тръгват. Излязоха заедно. Видях ги да заминават с неговата кола.

— Тя остави колата си тук, така ли?

— Не видях кола. Беше дошла пеш, струва ми се.

— Дайте ми ключа от стаята му.

— Да повикам ли Грейвс? Той е нашият детектив.

— Не — тръсна глава полицаят. — Не желая след мен да се мъкне хотелски детектив и да ми омърля някоя ценна улика.

Бруър излезе и отиде до таблото с ключовете. Ние го последвахме. Четиримата възрастни хора ни следяха напрегнато.

— Трябва да е взел ключа със себе си — поклати глава Бруър. — Ето ви резервния.

И си позволи да попита:

— Случило ли се е нещо с мистър Шепи?

Четиримата в хола се понадигнах и се наведоха леко напред. Откога слухтяха да чуят нещо.

— Роди бебче — отвърна Ренкин. — Такова нещо се случва за първи път в човешката история, струва ми се, но не съм сигурен, затова, моля, не ме цитирайте.

Спряхме пред асансьора. Четиримата зяпаха зад нас с побъркани погледи.

Докато натискаше бутона, полицаят изруга гневно под нос:

— Мразя старите хора, плъзнали из хотелите.

— Вие самият също ще остареете — вметнах аз. — Тези хора не изпитват кой знае какво удоволствие да се завират в хотели.

— Сантиментално детективче! — изви презрително устни лейтенантът, а после добави: — Струва ми се, че видях каквото ми трябва на плажа.

— Пазачът на кабините даде ли ви някакви данни за момичето? — попитах, докато пропълзявахме край първия етаж.

— Да. Същото описание. Всяка кабина има две стаички. Тя е ползвала едната, а той другата. Намерихме там нейните панталони, блуза, шапка и очила. Неговите дрехи бяха в другата стаичка.

— Момичето е оставило облеклото си в кабината? — възкликнах учуден.

— Нали тъкмо това ви казвам. Този факт може да означава две неща: първо — искала е да изчезне от местопрестъплението и е решила да остане по бански — кой ли в този въшкав град не се разхожда полугол; второ — може да е отишла да плува и убиецът на Шепи да е ликвидирал и нея. Моите момчета в момента обръщат плажа наопаки заради трупа и. Лично аз смятам, че тя чисто и просто е изчезнала от сцената.

— Никой ли не я е видял да напуска кабината? — попитах, когато асансьорът спря на втория етаж.

— Не, но продължаваме да разпитваме.

Минахме по коридора до стая 247.

— Всичко по това момиче е било дегизация — продължи Ренкин, докато пъхаше ключа в бравата. — Тук хората не гледат лицата, а формите. — Той завъртя ключа и отвори.