Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Бях коленичил и я държах в ръцете си; бях напълно безпомощен при това положение, и ако не беше благоразумното ченге, Рима и аз щяхме да бъдем накълцани.

Той пропусна психопата край себе си и след това стовари палката си в тила му.

Нападателят се люшна към нас, блъсна ни с безволевото си тяло и се изтърколи настрани, като изрони счупеното гърло на гарафата.

Ченгето се приведе над него и му хлопна белезниците. Другият полицай се облегна с усилие на плота, като псуваше тихо и държеше главата си в ръце.

Спокойното ченге нареди на Ръсти да се обади в полицейския участък за линейка.

Помогнах на Рима да се изправи и я заведох до стола, най-отдалечен от мястото, където лежеше психопатът. Трепереше цялата, шокът я разтърсваше жестоко. Стоях до нея и я придържах с едната си ръка, докато с другата притисках кърпичка към лицето си.

След пет минути пристигнаха линейката и полицейската кола. Появиха се двама яки момци в бели престилки. Привързаха нападателя към носилката и го изнесоха, след което единият се върна и се погрижи за лицето ми.

През това време един едър и червендалест мъж, който беше пристигнал с линейката и се беше представил като сержант Хамънд, разговаря с Ръсти, след което дойде при Рима.

Тя седеше прегърбена на стола забила поглед в пода, като придържаше превързаната си ръка със здравата.

— Хайде да започваме, сестричке. — изрече Хамънд. — Как се казваш?

Бях любопитен да чуя всичко казано от нея.

Тя каза, че името й е Рима Маршал.

— Къде живееш?

— Хотел „Саймъндс“.

Това беше един петоразряден хотел в района на пристанището.

— С какво се занимаваш?

Тя повдигна очи към него и после ги извърна. Лицето й придоби враждебен израз.

— Статистка съм в студиото на Пасифик — произнесе тя с враждебен глас.

— Коя е тая отрепка?

— Казва се Уилбър. Не знам другото му име.

— Защо е толкова мераклия да те накълца?

Тя се поколеба секунда преди да отговори.

— Преди време живяхме заедно. Избягах от него.

— Защо?

Тя се взря в него.

— Видяхте го, нали? Сигурно нямаше да останете с него, ако бяхте на мое място?

— Може би. — Хамънд се захили и бутна шапката към тила си. — Утре трябва да дойдете в съда.

Тя се изправи несигурно на краката си.

— Това ли е всичко?

— Да. Закарай я до хотела й, Джак. — обърна се той към един от полицаите застанали до вратата.

— Ще направите добре, ако се свържете с нюйоркската полиция. Търсен е — обади се Рима.

Очите на Хамънд се присвиха и се впиха в нея.

— За какво?

— Не знам, но го търсят.

— Откъде знаете?

— Той ми каза.

Хамънд се поколеба, после повдигна рамене. Махна с ръка на полицая.

— Закарай я в хотела й.

Рима излезе в дъжда, полицаят я последва. Проследих я с поглед. Бях малко изненадан, че тя дори не се обърна към мен на излизане. Та нали й бях спасил живота?

Хамънд ми посочи един стол.

— Сядайте — каза той. — Как се казвате?

— Джеф Гордън.

Не беше истинското ми име, но го използвах докато бях в Холивуд.

— Адрес?

Дадох му го. Обитавах една кутийка в къща с мобилирани стаи под наем на гърба на бара на Ръсти.

— Хайде да чуем вашата версия за тия лайна тука.

Казах му я.

— Как мислите, имаше ли сериозни намерения?

— Ако имате предвид дали щеше да я убие, сигурен съм.

— Добре, добре. Ще ви чакаме утре в съда точно в единайсет.

Той изгледа лицето ми.

— И се погрижете за физиономията си. Виждали ли сте я тук преди?

— Не.

— Чудя се какво е намерила момиче като нея в тоя плъх. — Той направи гримаса. — Момичета … слава Богу, че имам момче.

Кимна с глава към последния останал полицай и двамата заедно излязоха в дъжда.

Всичко това, за което ви разказвам, стана една година след войната с Хитлер. Пърл Харбър изглежда като далечно минало сега, но тогава бях на двайсет и една години и учех яростно в колежа, за да се дипломирам като инженер-консултант. Бях на косъм от желаната диплома, когато войната загърмя и аз не можех да не изпълня дълга си към Отечеството. Баща ми малко остана да пробие тавана с глава когато му съобщих, че съм се записал доброволец. Той направи всичко възможно да ме убеди първо да се дипломирам и после да постъпя в армията, но аз бях непреклонен. Мисълта да прекарам още шест месеца в колежа, докато хората по света се биеха на живот и смърт, направо ме подлудяваше.

Четири месеца по-късно, вече двайсет и две годишен, бях един от първите, стъпили на брега на Окинава. Нажежен до червено шрапнел, дълъг един инч, се вряза в лицето ми докато тичах към разлюляните палми, зад които се криеха японските части, и това беше краят на войната, поне за мен.