Йожеф Черна - Присаждане на мозък

— Операцията ще извърша сам. След десет минути ти ще влезеш, и за да се заличат всички следи, с тази горна опорна греда, която сега ще демонтираш, а главата… — Тук се запънах. — Ще ме извадиш от апарата и ще ме положиш тука — и показах мястото. — Постарай се с един удар да размажеш главата ми, а после ще викаш за помощ, избягай и кажи, че по време на операцията горната част на конструкцията е паднала върху професора. Това си длъжен да направиш незабавно след операцията, да не би евентуално следствието да установи, че смъртта е настъпила по-рано… Разбра ли? А ако сега бъда принуден начаса да те разстрелям, тогава пред самата операция ще подам сигнал за тревога и нахлулите хора ще видят труповете на двама лекари и на президента, който, надявам се ще оживее. А докато те влязат, операцията ще се осъществи и президентът, дошъл на себе си, ще обясни, че е бил в съзнание… Хайде, излизай…

Фелсен притвори очи, разтърси глава и лицето му се проясни. После каза:

— Няма да изляза, професоре. Съгласен съм да проведа операцията и всичко останало след нея! — По смъртнобледото му лице се стичаха сълзи, а устните му потрепваха. Но ето че се изправи и започна да демонтира горната част на конструкцията.

— Бързо, по-бързо! — подканвах го аз и с една ръка се стараех да му помогна, а с другата държах насоченото оръжие. При мисълта, че след няколко минути тази желязна греда ще разбие черепа ми, по гърба ми полазиха тръпки… Накрая свалихме и сложихме на пода тежкия „уред“.

— Хайде, започвай — казах на Фелсен, след като влязох в апарата, който от времето на нашата първа операция претърпя редица усъвършенствувания. Сега, след включване, той автоматично направляваше потока от изотопи и даже сам можеше да извърши замяната на мозъците, но ние считахме, че е по-редно тази фина операция да се извърши от нас. Държах пистолета така, че Фелсен да го вижда. Вече легнал, вдигнах очи към него: трогна ме обляното му със сълзи лице, стиснахме си ръцете и забелязах, че посегна към бутона за упойката. Ала в последния миг аз се вкопчих в ръката му, за да не достигне бутона, и започнах да ритам, с отчаян вик се опитвах да изляза от апарата. С широко творени очи Фелсен се втренчи в мен, с рязко движение натисна бутона и сложи длани върху плещите ми, после с цялата си тежест легна върху ми и ме натика обратно в операционния апарат…

… С едната си ръка стискам кормилото на танка, а с другата пистолета. От дясната ми страна Глигана държи пръст върху спусъка на картечницата, а по-горе зад нас насочилата змия, шефът на пропагандата, слага на прицел автоматичното оръдие. Танкът се движи безшумно по настилката на тъмната улица. Никъде не съзирам нито светлина, нито хора. Облечен съм в генералска униформа. Върху нея усещам плътно прилепналия генералски знак. С крак, обут в лачен ботуш, натискам педала, улицата става все по-тясна, танкът почти бръсне стените… Неочаквано пред нас изниква тълпа по цялата ширина на улицата, така плътна, сякаш хората са се слели един с друг. Над тях се развяват червени знамена като цвета на лампазите по бричовете ми. И в черната тишина внезапно забелязвам майка си и баща си. Как е възможно? Та нали отдавна са починали! Напрягам всички сили и правя опит да спра танка, но той се движи напред. Глигана злорадо се кикоти, очилатата змия ухилено му намигва, а танкът продължава да се движи. В последния момент успявам да извия и машината тръгва настрани, като с едната си част подкосява основите на сградите, които рухват след нас. Спътниците ми гръмко се смеят, а не чувам никакъв звук. Другата верига на танка помита тълпата, кървави струи обливат стените и се стичат по прозорците на сградите, зад които надничат любопитни лица. Разпенен кървав поток залива площада, сетне течението тръгва към нас, надига се, стига до височината на танка, който устремно върви напред, а в първите редици все още безмълвно се движат майка ми и баща ми… Потокът внезапно изпълва танка, не мога даже и дъх да си поема, всичко се залива с кръв, давя се от отвращение и усещам, че очилатата змия с последни сили прави опит да избута люка, за да се измъкне, а вместо това вдига желязната греда от лабораторията и я стоварва върху черепа ми.

… Отварям очи целият облян в пот.

Втренчвам поглед в добре познатите лампи на лабораторията, около мене нещо звъни. Оглеждам се. Навярно това е сигналът, който означава, че определеното време е изтекло. В дясната си ръка стискам пистолет, а на гърдите ми лежи лист хартия с някакви разкривени букви. Машинално вземам листа и прочитам: „Професоре, завършете операцията!“ Главата ми е празна, ала сетне поглеждам към апарата, с вопъл скачам и се спускам към него. Стрелките сочат, че трепанацията на черепа вече е извършена, а съдовете и нервите са прерязани…