Йожеф Черна - Присаждане на мозък

— Ще те изтрия с някакъв обезмирисяващ препарат, след което по твое желание ще се парфюмираш. Толкова ли е капризен носът ти?

Той ми отправи сериозен поглед и не се усмихна.

На представителите на съвета съобщих, че след два-три дни президентът ще бъде в състояние да приеме за няколко минути двама съветници, но не бива да му се задават никакви въпроси, тъй като това може да навреди на оздравяването. Тези няколко дни са абсолютно нужни за неговото лечение.

Вечерта с изненада установих, че днес като че ли няколко пъти дочух оръдейни изстрели, но не знаех как да си го обясня. Та нали сме напълно откъснати от външния свят и всичко необходимо ни се доставя от няколко най-доверени сътрудници на института.

В последните два дни състоянието на болния ту се влошаваше, ту даваше надежди. Тези вълнения така ме измориха, че бях на границата на пълно нервно изтощение. Надявам се, подобно нещо никога повече няма да се повтори през живота ми.

Вчера сутринта диктаторът изглеждаше външно спокоен, но забелязах, че нещо го тревожи. Лежеше неподвижно и на всички мои въпроси отговаряше само с кимване на главата. Стараех се да не забелязва, че внимателно го наблюдавам. Донесоха пресата и с намерение да го изтръгна от вцепенението, поставих на одеялото му няколко списания и вестници. Отначало той машинално прелистваше, ала изведнъж отчаяно изкрещя и се разтърси от ридания: пред очите му беше попаднало съобщението за погребението на известния неврохирург Матиас Фелсен, илюстрирано с няколко снимки…

Бях потресен, зави ми се свят, притворих очи. В същия миг осъзнах, че болният е на колене в краката ми. Сграбчил престилката ми, той се тресеше от ридания.

— Док, направете нещо, не издържам, не издържам… — проплака той, после се отпусна, падна на пода и започна да се вие в конвулсии като гъсеница, забодена с игла, закрил с длани лицето си.

Не можах да се овладея и сълзите ми потекоха. Отчаяно го прегърнах и върнах на леглото. Бързо му дадох силни успокоителни лекарства и след няколко минути той утихна и заспа.

Дежурех до него, а бурният поток на мислите ми преливаше в огромна душевна пустота. Не след дълго болният дойде на себе си и първите му думи бяха:

— Док, направете нещо!

Обгърнах с длани главата му и го попитах дали ме чува, дали е в състояние да проумее думите ми. След малка пауза той кимна утвърдително.

— Сине — започнах аз с треперещ глас, — ти искаш невъзможното. Погребали са не тебе, ти добре знаеш това. Не чувствуваш ли, че се намираш в института? — И нежно го разтърсих. Той се вгледа в очите ми и бавно кимна с глава. — Ти не си погребан, ти си президент, пълновластен господар на страната. Твоята дума е закон, ти се разпореждаш с живота и смъртта на всекиго, та толкова ли не си в състояние да се овладееш? Не усещаш ли огромната отговорност, която лежи на плещите ти? Та ти отговаряш за живота на всички нас, за съдбата на нацията!

За миг в очите му проблесна лъч на разсъдък, но начаса угасна и отново го обхвана предишното състояние.

— Док, върнете всичко обратно, направете повторна операция! — умоляваше ме той.

— Това е невъзможно, сине — въздъхнах тежко аз и гласът ми пресекна. — Невъзможно ми е да го извърша. Виждаш ли какво направи с твоята необмислена постъпка, когато зае моето място? И то затова, че в последния миг се уплаших. Но това бе физическа слабост, моментен терор на нервите над душата, и ти като лекар беше длъжен да го разбереш… Аз съм по-добре кален в живота и съзнателно избрах тази роля, съзнателно, разбираш ли! И тя трябва да се играе така, както актьорите изпълняват своите роли, независимо от това дали симпатизират на поверения им персонаж, или не… Аз заучих ролята, добре или зле — това е друг въпрос — но след като ме съжали и влезе на мястото ми в спектакъла без репетиция, то сега играй и не се жали! Той дълго мълча начумерен, после кимна:

— Съгласен съм!

Скоро след това ме повикаха за консултация при един случай с тежко нараняване на мозъка. Следвайки инстинкта си, отидох до нощното шкафче и извадих пистолета, който бях оставил там още с настаняването си в стаята на президента. И правилно постъпих, защото когато се завърнах, намерих болния, едва държащ се на крака, да претърсва шкафчето. Нито един от двамата не продума, сетне той се дотътри до леглото си, легна и покри главата си със завивката.

— Съгласен съм! — изрече той. Ала нашият спор в следващите два дни се поднови още три пъти. По същество не се промени, само тонът постепенно се смекчаваше, но тези разговори ми струваха много вълнения — та нали всеки нов взрив би довел до катастрофа…