Лий Чайлд - По трудния начин

— Не — отвърна Лейн. — Предпочитам да останеш.

— Аз ще го направя — обади се Бърк. Чернокожият войник.

— Благодаря — кимна Лейн.

— А после какво? — попита Ричър. — Как ще я върнат?

— След като преброят парите, ще се обадят пак — обясни Лейн.

— На мобилния или тук?

— Тук — отвърна Лейн. — Ще им отнеме известно време. Не е лесно да преброиш голяма сума в брой. За мен е лесно, защото парите вече са на пачки, запечатани и надписани. Но те няма да ги вземат на доверие. Ще трябва да проверят банкнотите и да ги преброят на ръка.

Ричър кимна. Досега не се беше замислял за този проблем. Ако парите бяха на банкноти по сто долара, щяха да получат четирийсет и пет хиляди банкноти. Ако можеха да броят по сто банкноти всяка минута, броенето щеше да продължи четиристотин и петдесет минути, тоест седем часа и половина. Значи може би шест часа за шофиране и седем часа и половина за броене.

Чака ни дълга нощ, помисли си той. И тях, и нас.

— Защо ще използват точно ягуара? — попита Лейн.

— За да те дразнят — отвърна Ричър. — Да ти напомнят.

Лейн кимна.

— В кабинета ми — нареди той. — Бърк и Ричър.

Когато влязоха в кабинета, Лейн извади малък сребърен самсунг от зарядното устройство и го подаде на Бърк. После изчезна, може би в спалнята си.

— Отиде да брои парите — каза Бърк.

Ричър кимна и се загледа в снимките на бюрото. Две красиви жени, еднакво зашеметяващи, приблизително на една и съща възраст, но иначе съвсем различни. Ан Лейн беше руса и синеока и някак си приличаше на дете на шейсетте, макар че сигурно бе родена доста след края на това десетилетие. Имаше дълга права коса, сресана на път — като певица, модел или актриса. Очите й бяха чисти и доверчиви, а усмивката — изпълнена с невинност. Дете на цветята, въпреки че по времето, когато си е купила първата плоча, сигурно вече са слушали хаус, хип-хоп или асид джаз. Кейт Лейн беше по-скоро дете на осемдесетте или деветдесетте. По-фина, по-светска и изтънчена.

— От Ан няма деца, нали? — попита Ричър.

— Не — отвърна Бърк. — И слава богу.

Значи може би майчинството беше причина за тази разлика. Кейт се отличаваше с някаква солидност и тежест — не във физически, а в духовен смисъл. Ако някой мъж трябваше да избере с коя от двете да прекара нощта, сигурно щеше да предпочете Ан. Но ако трябваше да отиде някъде с нея за една седмица, сигурно щеше да предпочете Кейт.

Лейн се върна, като тромаво носеше издута кожена чанта. Пусна я на пода и седна зад бюрото си.

— Колко време остава? — попита той.

— Четирийсет минути — отвърна Ричър.

Бърк погледна часовника си.

— Да — потвърди той. — Четирийсет минути.

— Вървете да чакате в другата стая — нареди Лейн. — Оставете ме сам.

Бърк направи крачка към чантата, но Ричър я вдигна вместо него. Беше тежка и голяма, така че за едър човек като него беше по-лесно. Той я отнесе във фоайето и я пусна до вратата, където дванайсет часа по-рано беше стояла предишната. Чантата тупна по същия начин — като малко убито животно. Ричър седна и се зае да отброява минутите. Бърк закрачи из стаята. Картър Грум раздразнено барабанеше с пръсти по облегалката на едното кресло. Разузнавач от морската пехота, който се беше озовал на сухо. Как го беше казал? „Мисля само за работата. Когато не съм на работа, не съм интересен.“ До него беше Грегъри — мълчалив и резервиран, съвсем по английски. До него седеше Перес, латиноамериканецът, който беше съвсем дребен. До него — Адисън с белязаното лице. Най-вероятно от нож, помисли си Ричър. После беше Ковалски — по-висок от останалите, но все пак дребен в сравнение с Ричър. Войниците от специалните части обикновено бяха такива. Дребни, пъргави и жилави. Издръжливи, неуморни и лукави. Като лисици, а не като мечки.

Никой не казваше нищо. Нямаше за какво да си говорят, освен че краят на всяко отвличане е най-опасната част от него. Какво можеше да накара похитителите да спазят думата си? Честта? Или чувството за бизнес етика? Защо да рискуват със сложно прехвърляне на заложниците, когато плиткият гроб и куршумът в главата на жертвата бяха толкова по-просто и безопасно решение? Човечност? Приличие? Ричър хвърли поглед към снимката на Кейт Лейн до телефона и почувства лек хлад. Сега тя беше по-близо до смъртта, отколкото във всеки друг момент през последните три дни, и той го знаеше добре. Предполагаше, че и всички останали го знаят.

— Време е — каза Бърк. — Тръгвам.

— Нека ти занеса чантата до колата — предложи Ричър.