Лий Чайлд - Един изстрел

Спокойно.

Отвори вратата и полека се смъкна от седалката. Извади от джоба си монета от двайсет и пет цента и я пусна в брояча. Завъртя ръчката и чу как монетата падна в касичката. В замяна механизмът му отпусна един час. Освен изщракването на брояча в сградата не се чуваше никакъв друг звук. Нищо във въздуха, освен миризмата на паркирани автомобили. На бензин, гума и изстинали ауспуси.

Той се изправи до вана. На краката си имаше стари войнишки обувки за пустинни операции. От бежов велур, с бели подметки от суров каучук, производство на английската фирма „Кларк“ — любимите обувки на специалните части. Легендарен модел, сигурно поне от шейсет години не го бяха променяли.

Мъжът погледна брояча. Имаше цели петдесет и девет минути. А на него не му трябваха толкова. Той отвори плъзгащата се странична врата на вана, пресегна се навътре, отметна одеялото и разви пушката. Беше полуавтоматична карабина „Спрингфийлд М1А Супер Мач“ с орехов приклад, тежка цев от черна стомана и пълнител с десет патрона, калибър .308. Точно цивилно копие на самозареждащата се снайперска карабина М14, използвана от американската армия още по времето, когато самият той бе служил в нея. Хубаво оръжие. Може би не толкова точна още при първия изстрел със студена цев, колкото една скъпа карабина с ръчен затвор, но щеше да свърши работа. И то как! В края на краищата нямаше да се цели на кой знае какво разстояние. Беше я заредил с любимите си патрони „Лейк Сити М852“ — правени по поръчка, специален барут, куршумът със специална медна риза, кух връх и скосена задна част тежеше точно 10,09 грама. Можеше да се каже, че патроните му бяха твърде добри за пушка като тази. В известен смисъл откъм муниции се беше попрестарал.

Заслушан в тишината, мъжът вдигна пушката от задната седалка и пристъпи към мястото, където свършваше старата част на гаража и започваше недостроеното крило. Между новата и старата сграда на пода имаше фуга от около сантиметър и половина, колкото да си мушнеш пръста. Нещо като демаркационна линия. Може би компенсатор на разширение при летните жеги. Сигурно щяха да я запълнят с катран. Точно над фугата между две колони беше опъната лента в черно и жълто с надпис: Внимание! Влизането забранено! Мъжът приклекна, подпря се на коляно и се промуши под лентата. После се изправи и закрачи из недовършената част.

Подът на новото крило беше загладен на места, а на други още грапав, явно тепърва щяха да му правят циментова замазка. Тук-там бяха наслагани дъски като мостчета за минаване. Наоколо безразборно бяха струпани циментови торби — някои празни, други още пълни. В бетонната плоча имаше още фуги за компенсиране на разширението. От тавана висяха голи крушки, угасени за през деня. Навсякъде се въргаляха празни колички, смачкани алуминиеви кутийки от сода, дървени греди с различни размери и неизвестно предназначение, купчини баластра, неподвижно застинали бетонобъркачки. Всичко наоколо беше посипано със сивкав циментов прах, фин като талк. Във въздуха се носеше миризма на влажна мазилка.

Мъжът с пушката продължи да крачи в полумрака, докато стигна до североизточния ъгъл на новото крило. Там се спря и се облегна на грапавата бетонна колона. После, извърнал глава встрани и без да отделя гръб от колоната, бавно запристъпва вдясно, докато се ориентира. Беше на около два и половина метра от новата външна стена на гаража. Стената стигаше до кръста му. Гледаше право на север. Беше недовършена. От вътрешната й страна в бетона имаше вградени железни болтове, към които щеше да се монтира стоманена мантинела, за да не се удрят колите в стената. В пода бяха оставени кръгли отвори, където щяха да се поставят новите броячи.

Мъжът с пушката се плъзна бавно встрани, докато усети ръба на колоната да се врязва между плешките му. Сега главата му беше обърната на североизток, право към пешеходната зона. Езерцето в средата й беше с форма на издължен правоъгълник, може би двайсет и пет метра дълъг и шест метра широк, обърнат с едната си тясна страна към него. Представляваше нещо като голям басейн, издигнат над нивото на земята, ограден с високи до кръста тухлени стени и напълнен с вода. В червените тухли се плискаха малки вълнички. От мястото, където беше застанал, мъжът виждаше езерцето леко по диагонал. Водата беше дълбока около метър. Фонтанът вдигаше пръски точно в центъра. Той ясно чуваше плисъка на водата, както и шума от пъплещи по улицата коли, и ленивите стъпки на пешеходците. Близкият край на езерцето беше на около метър от бетонната преградна стена, която отделяше улицата от пешеходната зона. Двете ниски стени вървяха успоредно около шест метра, в посока от изток към запад, като между тях се беше образувал тесен проход.