Лий Чайлд - Място за убиване

— Добре, Хъбъл — казах аз. — Край на въпросите.

Той сви рамене и кимна. Дълго седя мълчаливо. После изрече тихо, с безкрайно примирение:

— Благодаря. Така е най-добре.

Проснат върху тясното легло, аз се опитвах да потъна в забрава. Но Хъбъл не го свърташе на едно място. Въртеше се насам-натам и въздишаше тежко. Почваше да ме дразни. Завъртях лице към него.

— Извинявай — рече той. — Много съм напрегнат. Беше голямо облекчение да поговоря с някого. Сам сигурно щях да полудея. Не може ли да поприказваме за нещо друго? За теб например. Разкажи ми за себе си. Кой си ти, Ричър?

Свих рамене.

— Никой. Случаен минувач. В понеделник ще си отида.

— Никой не е безличен — възрази той. — Всеки си има история. Разкажи ми.

И както си лежах, аз му разправих надълго за последните шест месеца. Той лежеше отсреща, гледаше бетонния таван и слушаше, за да не обсъжда проблемите си. Разказах му как напуснах войската. Вашингтон, Балтимор, Филаделфия, Ню Йорк, Бостън, Питсбърг, Детройт, Чикаго. Музеи, музика, евтини хотели, барове, автобуси и влакове. Самота. Пътувах из страната, чийто гражданин бях, като някакъв беден турист. Повечето неща виждах за пръв път. Запознавах се с историята, изучавана в прашни учебни стаи някъде на другия край на света. Разглеждах великите спомени от градежа на нацията. Бойни полета, фабрики, декларации, революции. Търсех по-дребните спомени. Родни селища, клубове, пътища, легенди. Всичко това, голямо и малко, което трябваше да ми бъде отечество. Не всичко намерих.

Разказах на Хъбъл за дългото пътешествие през безкрайни равнини и делти от Чикаго до Ню Орлиънс. За обиколката по брега на Мексиканския залив чак до Тампа. За автобуса на „Грейхаунд“, устремен с пълна газ към Атланта. После щурата идея да скоча близо до Маргрейв. Дългото ходене под дъжда вчера сутринта. И всичко това заради една прищявка. Заради някакъв смътен спомен от писмото на брат ми — че бил минавал през едно градче, където преди шейсет години може да е умрял Блейк Слепеца. Изведнъж се почувствах пълен глупак. Хъбъл се бореше с кошмарите си, а аз бях тръгнал на идиотска експедиция. Той обаче разбра импулса и рече:

— И на мен ми се случи веднъж. През медения месец. Заминахме за Европа. По пътя спряхме в Ню Йорк и аз половин ден обикалях да търся сградата „Дакота“ — нали знаеш, където застреляха Джон Ленън. По-късно в Англия три дни търсихме из Ливърпул клуб „Пещерата“. Откъдето са тръгнали „Бийтълс“. Така и не го намерихме. Сигурно отдавна е разрушен.

Продължи да приказва. Предимно за пътешествия. Доста свят беше пребродил с жена си. И двамата обичали да пътуват. Къде ли не обикаляли — Европа, Мексико, Карибите. Целите Щати и Канада. Било чудесно.

— Не ти ли става самотно? — попита той. — Непрекъснато бродиш сам.

— Напротив — казах, — много ми харесва. Обичам да бъда сам, непознат сред тълпата. Все едно, че съм невидим.

— Как тъй невидим? — запита той с нескрит интерес.

— Бродя по пътищата — обясних аз. — Само по пътищата. Пеш или с автобус. Понякога хващам влак. Винаги плащам в брой. Така не оставям следа. Нито кредитни карти, нито наложен платеж — нищичко. Никой не може да ме издири. Не казвам името си. Ако отседна в хотел, плащам на ръка и се записвам с измислено име.

— Защо? Гони ли те някой?

— Няма такава работа. Просто се забавлявам. Обичам да съм в сянка. Така имам чувството, че побеждавам системата. А тъкмо в момента ми е дошло до гуша от нея.

Видях го как се замисли отново. За доста време. Сякаш бавно рухваше под тежестта на проблемите, които не му даваха мира. Усещах как страхът го връхлита на приливи и отливи.

— Посъветвай ме за срещата с Финли — рече той. — Ако попита защо съм признал, ще отговоря, че съм бил много изнервен заради неприятности в службата. Че някакъв конкурент праща заплахи срещу семейството ми. Че не знам нищо за мъртвеца и телефонния номер. Ще отричам докрай. После ще се помъча да замажа работата. Ти как мислиш?

Мислех, че планът е съвсем плитък.

— Ще те питам нещо, без да влизаш в подробности — казах аз. — Вършиш ли полезна работа за ония хора? Или си само случайна фигура?

Той сплете пръсти и се замисли.

— Да, върша им работа. Много полезна, дори решаваща.

— Ами ако те нямаше? Щяха ли да привлекат някой друг?

— Да, щяха. И като се имат предвид условията на задачата, нямаше да е много лесно.

Обмисляше шансовете си да оцелее, сякаш седеше в банката и разглеждаше молба за кредит.

— Добре — казах аз. — По-добър план няма как да измислиш. Действай по него.