Лий Чайлд - Място за убиване

Хъбъл беше задрямал на отсрещното легло. По някое време се събуди. Размърда се. Зашари объркано с очи наоколо, докато накрая си спомни къде е попаднал. Искаше да погледне колко е часът, но вместо ролекса видя само ивица по-светла кожа. Плъзна пръст по носа си и се сети, че вече е без очила. Въздъхна и пак отпусна глава върху раираната затворническа възглавница. Беше много нещастен.

Страха можех да разбера. Но той изглеждаше примирен. Сякаш вече бе хвърлил губещ зар. Сякаш бе разчитал на нещо и след като то не бе станало, вече не виждаше изход.

Изведнъж проумях.

— Онзи човек се е опитвал да ти помогне, нали? — запитах аз.

Въпросът го стресна.

— Няма как да ти кажа, нали разбираш? — рече той.

— Трябва да знам — настоях аз. — Може би си потърсил помощ от него. Може да сте разговаряли. И затова да са го убили. Може би сега почваш да разговаряш с мен. И това да ми струва живота.

Хъбъл кимна и взе да се люшка напред-назад. Въздъхна. Погледна ме в очите.

— Той водеше разследване. Аз го доведох тук, защото исках да сложа край на цялата работа. Не желая повече да се замесвам. Не съм престъпник. Умирам от страх и искам да се измъкна. Той обеща да ме отърве и да види сметката на престъпниците. Някъде обаче сбърка и сега е мъртъв, а аз няма къде да мърдам. Ако узнаят, че аз съм го довел, ще ме убият. А и да не ме убият, сигурно ще отида в затвора за хиляда години, защото сега цялата проклетия е уязвима и адски опасна.

— Кой беше той? — запитах аз.

— Не си каза името. Даде ми само код за свръзка. Тъй било по-безопасно. Направо не вярвам, че са го очистили. Струваше ми се много опитен. Право да си кажа, на теб приличаше. И ти ми се струваш опитен.

— Какво е търсил в склада?

Той сви рамене и поклати глава.

— Точно това не ми е ясно. Свързах го с един друг тип и трябваше да се срещнат там, но тогава защо онези не са застреляли и другия? Нямам представа защо са убили само единия.

— С кого трябваше да се срещне? — попитах аз.

Хъбъл млъкна и пак поклати глава.

— Много се разприказвах. Сигурно съм откачил. Онези ще ме убият.

— Колко души участват?

— Не слушаш ли какво ти приказвам? — рече той. — Край на разговора.

— Не питам за имена. Нещо голямо ли е?

— Огромно. Такова нещо не си и сънувал.

— Колко души? — повторих аз.

Той сви рамене и се замисли. Броеше наум.

— Десет. Без мен.

Погледнах го и вдигнах рамене.

— С десет души голяма комбина не става.

— Е, наемат и други хора — каза той. — Когато потрябват. Говоря за тукашното ядро от десет души. Десет посветени, без мен. Напоследък стана много напечено, но, повярвай, играят на едро.

— Ами онзи, с когото трябваше да се срещне твоят човек? — запитах аз. — Той от десетте ли е?

Хъбъл поклати глава.

— И него не включвам.

— Значи ти, той и още десет души. Някаква голяма комбина.

Той мрачно кимна и повтори:

— Такова нещо не си и сънувал.

— И в момента е уязвима, така ли? — запитах аз. — Защо? Да не би заради онзи човек?

Хъбъл пак поклати глава. Гърчеше се, сякаш въпросите го изгаряха.

— Не. По съвсем друга причина. Все едно в момента се е отворил прозорец и всичко попада под удар. Става уязвимо.

Работата поначало си беше рискована и нещата вървят все по-зле. Но сега може да тръгнат и тъй, и инак. Ако изкараме още малко, никой никога няма да знае. Но не успеем ли, ще гръмне най-голямата сензация, която си чувал, повярвай. Сега всичко виси на косъм.

Погледнах го. Не ми се виждаше способен да предизвика най-голямата сензация, която някога съм чувал.

— И още колко време ще трае рискът?

— Вече му се вижда краят — каза той. — Може би още седмица. Според мен толкова. До другата неделя. Може и да доживея.

— Значи след идната неделя вече не сте уязвими — рекох аз. — Защо? Какво ще стане в неделя?

Той поклати глава и се обърна. Сякаш вярваше, че ако не ме вижда, ще изчезна заедно с въпросите.

— Какво означава плурибус? — запитах аз.

Той не отговори. Само продължи да клати глава. От страх беше затворил очи.

— Да не е някакво кодово название?

Той не ме чуваше. Разговорът бе свършил. Не настоях и отново настана тишина. Нямах нищо против мълчанието. За какво ми беше да знам повече? Нищо не исках да знам. Едва ли бе здравословно външен човек да си вре носа в работите на Хъбъл. Във всеки случай онзи, високият, с бръснатата глава, си беше изпатил здравата. Не държах да свърша като него — проснат под стар кашон край портата, с две дупки в главата и потрошени кости. Исках само да доживея до понеделник и да си плюя на петите. До другата неделя разчитах да съм нейде много далеч оттук.