Лий Чайлд - Труден за убиване

И Ричър рискува. Пое онзи инстинктивен риск, онова хазартно решение, което идва толкова бързо, че да говориш за част от секундата е просто абсурдно. Завъртя пушката право към шестия, твърдо уверен, че Макграт ще повали петия с глока. Инстинктивен риск без каквото и да било основание освен предчувствието, което от своя страна се основава единствено върху външния вид на човека и сравнението му с други хора, на които някога си разчитал.

Глухият пукот на глока едва се чу през трясъка на пушката, но петият тип рухна едновременно с шестия. Ричър и Макграт се хвърлиха в храстите настрани и прилепнаха към земята. Сред внезапната тишина се вгледаха в струйките барутен дим, зареяни из слънчевите лъчи. Нищо не помръдваше. Нямаше оцелели. Макграт въздъхна дълбоко и протегна ръка както лежеше. Ричър се извъртя и я стисна.

— Доста си бързичък за тая възраст — каза той.

— Затова я доживях — отвърна Макграт.

Бавно станаха и продължиха през дърветата. После чуха да идват още хора. Цял човешки поток, устремен от Бастиона на северозапад. Макграт пак вдигна глока, а Ричър нагласи своята М–16 на единична стрелба. Оставаха му дванайсет патрона. Твърде малко, за да ги хаби дори с икономичния модел А2. После забелязаха жени между дърветата. Жени и деца. Тук-там по някой мъж. Семейства. Крачеха в колона по двама. Ричър видя Джоузеф Рей и някаква жена с две момчета пред тях. Видя жената от кухнята с някакъв мъж. Пред тях унило се тътреха три деца.

— Къде отиват? — прошепна Макграт.

— На плаца — отвърна Ричър. — Боркен е заповядал, не помниш ли?

— Защо просто не се разбягат?

Ричър сви рамене и премълча. Нямаше обяснение. Стоеше в прикритието и гледаше как безизразните лица се мяркат из шарената сянка. После побутна Макграт по рамото. Изтичаха през дърветата и излязоха зад столовата. Ричър внимателно огледа наоколо. Протегна ръце и се хвана за покрива. Стъпи на близкия прозорец и се изкатери върху керемидите. Пролази нагоре и се настани до лъскавия метален комин. Вдигна крадения бинокъл и го насочи на югоизток към града, като се питаше: добре, но какво още става, по дяволите? И къде?

Адютантът на генерал Джонсън се справяше най-добре с компютрите — или от опит, или защото бе по-млад. С помощта на ръчки и копчета нагласи изображението точно пред стъпалата на съдебната сграда. После леко изтегли за по-широк обзор. Отдясно се виждаше западната стена на съда, а отляво източната стена на разрушената областна управа. Между тях имаше две затревени площи, едната запусната и буренясала, другата що-годе поддържана. Пътят пресичаше вертикално екрана като на карта. Джипът, с който докараха Макграт, още си стоеше там, където го бяха оставили. Адютантът го използва, за да провери настройката. Виждаше се кристално ясно. Беше бракуван армейски джип. Замазани бели номера. Видяха сваленото предно стъкло, брезентов калъф за карти, туба за резервно гориво и лопата с къса дръжка, закрепена отзад.

Видяха как двама души извеждат Холи. Гледани отгоре, стояха диагонално с Холи в средата. Като точките на тройката върху зара. Изведоха я и спряха. После по стъпалата зад тях се зададе грамадна фигура. Боркен. Той слезе на пътя и вдигна глава нагоре. Право към невидимата камера на единайсет километра височина. Помаха с лявата си ръка. Вдигна високо дясната. Държеше черен пистолет. После наведе глава и измъкна нещо с лявата ръка. Вдигна го към ухото си. Радиостанцията пред Уебстър запращя. Уебстър я грабна и отвори капачето.

— Слушам.

Боркен пак размаха ръка срещу камерата.

— Виждате ли ме?

— Виждаме те — тихо отвърна Уебстър.

— А това виждате ли го? — запита Боркен.

Той отново вдигна пистолета. Адютантът увеличи докрай. Грамадното туловище на Боркен изпълни екрана. Широко розово лице, черен пистолет.

— Виждаме го — каза Уебстър.

Адютантът отдръпна назад. Боркен придоби по-нормални размери.

— „Зиг Зауер Р–226“ — каза той. — Познавате ли това оръжие?

Уебстър помълча. Озърна се.

— Да, познаваме го.

— Девет милиметра — каза Боркен. — Петнайсет патрона в пълнителя.

— И какво? — запита Уебстър.

Боркен се разсмя. Смехът му отекна мощно в ухото на Уебстър.

— Време е за тренировка по стрелба. Познайте кой ще е мишената.

Видяха как двамата мъже пристъпват по-плътно до Холи. После я видяха да вдига патерицата. Държеше я хоризонтално с двете ръце. Жестоко заби върха в корема на първия. Отдръпна я и замахна. Завъртя се и удари втория по главата. Но патерицата беше от лек алуминий. Нямаше тежест. Холи я захвърли и ръцете й се стрелнаха към джобовете. След миг изхвръкнаха и всяка стискаше нещо. Нещо блестящо под слънцето. Тя се хвърли напред и замахна срещу по-близкото лице. Подскачаше, въртеше се и размахваше искрящите оръжия.