Лий Чайлд - Труден за убиване

— Зарежи го — каза Ричър.

Без да откъсва поглед от Броган, Макграт поклати глава.

— Няма да го зарежа — тихо каза той. — Този мръсник продаде Холи.

— Зарежи глока, искам да кажа — поправи се Ричър. — Сто метра са това. Глокът не върши работа. Голям късмет ще извадиш, ако улучиш бараката.

Макграт отпусна глока и Ричър му подаде своята М–16. Загледа го с интерес как се цели.

— Къде? — запита Ричър.

— В гърдите — каза Макграт.

Ричър кимна.

— Бива.

Макграт затаи дъх и стреля. Беше добър стрелец, но не чак толкова. Пушката още беше нагласена на сериен огън и пусна три куршума. Първият улучи Броган горе отляво в челото, а другите минаха по-високо и избиха трески от рамката на вратата. Добре, но не чак толкова. Все пак свърши работа. Броган рухна като марионетка с прерязани конци. Просто се сгъна на земята пред прага. Ричър взе оръжието и обсипа с куршуми дърветата отвъд поляната, докато пълнителят щракна на кухо. Зареди другия и върна глока на Макграт. Кимна му към гората на изток. Завъртяха се и налетяха право на Джоузеф Рей. Беше полугол и без оръжие. С кафяви петна от засъхнала кръв по лицето. Мъчеше се да оправи копчетата на ризата. Всички бяха закопчани накриво.

— Ще умрат жени и деца — каза той.

— Разполагаш с един час, Джо — отвърна Ричър. — Предай на всички. На който му се живее, да бяга към планините.

Онзи поклати глава.

— Не. Трябва да се строим на парадния плац. Така е заповядано. Там да изчакаме Бо.

— Бо няма да дойде — каза Ричър.

Рей отново поклати глава.

— Ще дойде. Който и да си, няма да победиш Бо. Невъзможно е. Трябва да го изчакаме. Той ще ни каже какво да правим.

— Бягай, Джо — посъветва го Ричър. — За бога, вземи децата и бягай.

— Бо каза, че те трябва да стоят тук — възрази Рей. — За да пожънат плодовете на победата или последствията от поражението.

Ричър го гледаше мълчаливо. Светлите очи на Рей искряха. Той оголи зъби в предизвикателна усмивка. Наведе глава и изтича настрани.

— Значи ще умрат жени и деца? — попита Макграт.

— Пропаганда на Боркен — обясни Ричър. — Убедил е всички, че масовото самоубийство ще е наказание за провала.

— И те си траят?

— Той ги контролира. Нямаш представа колко е зле.

— Не ме интересуват — каза Макграт. — В момента искам само да измъкна Холи.

— И аз — добави Ричър.

Тръгнаха мълчаливо през гората към Бастиона.

— Как разбра? — запита Макграт. — За Броган, искам да кажа.

Ричър сви рамене.

— Просто усетих. Май заради лицето. Те обичат да бият по лицето. Теб например. Но Броган нямаше белези. Видях му лицето — без синини, без кръв. Стори ми се нередно. Възбудата, засадата, напрежението, трябвало е да се облекчат с малко пердах. Както в твоя случай. Но той е техен човек, тъй че само са се ръкували.

Макграт кимна. Вдигна ръка и опипа носа си.

— Ами ако беше сбъркал? — запита той.

— Нищо особено — каза Ричър. — Ако бях сбъркал, той нямаше да е зад вратата. Щеше да лежи на пода с потрошени ребра след цялата оная шумотевица.

Макграт кимна отново.

— Ами писъците? — добави Ричър. — Минаха съвсем бавно, като за представление, а той пищеше та се късаше. Мъчеха се да привлекат вниманието.

— Да, в това много ги бива — каза Макграт. — И Уебстър се разтревожи. Не разбира защо Боркен иска на всяка цена да привлече вниманието, да раздуха нещата по-силно, отколкото трябва.

Бяха в гората. На половината път между малката поляна и Бастиона. Ричър спря. Като ударен в корема. Вдигна ръце пред устата си. Стоеше задъхан, сякаш всичкият въздух на този свят бе изчезнал.

— Господи, знам защо — каза той. — Това е примамка.

— Какво? — сепна се Макграт.

— Имам лошо предчувствие — каза Ричър.

— За кое? — тревожно запита Макграт.

— Боркен. Нещо не се връзва. В намеренията му. Нанеси първия удар. Но къде е Стиви? Знаеш ли какво? Мисля, че има два първи удара, Макграт. Тия глупости тук и още нещо, някъде другаде. Изненадващо нападение. Като Пърл Харбър, като проклетите му военни книги. Затова изостря напрежението. Холи, масовото самоубийство. Иска да привлече насам цялото внимание.

Когато дойдоха да я вземат, Холи стоеше права срещу вратата. Стегнатата превръзка около коляното й вече бе засъхнала и твърда. Налагаше се да стои права, защото не можеше да прегъва крак. А и предпочиташе да стои, защото така бе най-добре.

Чу стъпките във фоайето. Чу ги как трополят по стъпалата. Прецени, че са двама. Чу ги да спират пред вратата. Чу как ключът се плъзна навътре и ключалката щракна. Тя примига и си пое дъх. Вратата се отвори. Нахълтаха двама мъже. Тя стоеше права срещу тях. Единият пристъпи напред.