Лий Чайлд - Сигнал за опасност

— Мерилин! — отговори Шерил. — Колко се радвам да те чуя! Мога ли да ти помогна с нещо?

Мерилин пое дълбоко дъх.

— Може би ще продадем къщата.

— И се обаждаш на мен? Благодаря ти. А защо изобщо мислите да я продавате? Мястото е хубаво. Да не би да се местите в друг щат?

Мерилин отново пое дъх.

— Мисля, че Честър се разорява. Всъщност не ми се говори за това, но смятам, че е необходимо да се подготвя.

Нямаше пауза. Никакво колебание или неловкост.

— Според мен постъпваш мъдро. Повечето хора чакат до последния момент, после се оказва, че трябва да продават бързо, и губят много пари.

— Повечето хора? Често ли се случва?

— Шегуваш ли се? Става непрекъснато. По-добре е да започнеш рано и да получиш реалната стойност. Постъпваш правилно, повярвай ми. Ние, жените, обикновено постъпваме разумно, защото се справяме с подобни неща по-добре от мъжете, нали?

Мерилин въздъхна и се усмихна. Чувстваше, че прави точно каквото трябва и че се е обърнала точно към когото трябва, за да го направи.

— Ще я впиша веднага — продължи Шерил. — Предлагам ти начална цена два милиона без един долар, като целта е да получим милион и деветстотин хиляди. Това е реално и ще имаме резултат съвсем скоро.

— Колко скоро?

— При днешния пазар място като вашето… Може би шест седмици. Да, смятам, че ще мога да ти гарантирам оферта до шест седмици.

Доктор Макбанърман продължаваше да настоява за дискретност, така че, макар и да им даде адреса на семейство Хоби, категорично отказа да добави и телефонния им номер. За Джоди това бе нелогично, но след като за лекарката така бе правилно, не си направи труд да спори с нея. Стисна ръката й и излезе. Отправи се към колата, следвана от Ричър.

— Странно — каза тя. — Видя ли тези хора в приемната?

— Точно така — кимна той. — Стари хора, с единия крак в гроба.

— И татко беше същият в последните дни. Съвсем същият за съжаление. Мисля си, че мистър Хоби няма да е по-различен. И тези старци са се захванали с нещо, заради което убиват хора! Какво може да е то?

Качиха се в джипа. Джоди взе слушалката на телефона от таблото, а Ричър запали двигателя, за да раздвижи въздуха в купето. Тя позвъни на информационната служба. Семейство Хоби живееше на север от Гарисън, малко по-нататък от Брайтън, следващия град на железопътната линия. Джоди записа телефонния им номер с молив върху листче от джобния си бележник и веднага го набра. Телефонът звъня дълго, преди да се обади женски глас.

— Да? — Звучеше доста неуверено.

— Мисис Хоби? — попита Джоди.

— Да? — повтори жената. Джоди си я представи — стара, болна, слаба, може би с домашен пеньоар на цветя, стиснала също толкова стара телефонна слушалка в тъмна къща, която мирише на готвено и восък за лъскане на мебели.

— Мисис Хоби, аз съм Джоди Гарбър, дъщерята на Лион Гарбър.

— Да? — каза жената за трети път.

— За съжаление той почина преди пет дни.

— Да, зная — отвърна жената. В гласа й имаше тъга. — Казаха ни в приемната на доктор Макбанърман вчера, на консултацията. Много съжалявам. Беше добър човек, много мил. Помагаше ни. Разказа ни и за вас. Вие сте адвокатка. Много съжалявам за загубата ви.

— Благодаря — отвърна Джоди. — А можете ли да ни кажете за какво ви помагаше?

— Е, сега вече е без значение, нали?

— Смятате ли? Защо?

— Защото баща ви почина. Боя се, че той наистина беше последната ни надежда.

Каза го напълно убедено. Гласът й беше нисък. В края на изречението се прокрадна някакво горчиво примирение, трагична нотка — сякаш се бе отказала от нещо, за което бе копняла и което бе очаквала от години. Джоди си я представи — притиснала слушалката към ухото си с кокалеста ръка, по старческото й лице се спуска сълза…

— Може би не е така — заяви твърдо тя. — Може би и аз ще мога да ви помогна.

Жената замълча. Чуваше се само тихият шум на телефонната линия.

— Не мисля — каза жената след малко. — Това не е нещо, с което би се занимавал адвокат.

— Какво е то?

— Вече е без значение.

— Все пак не можете ли да ми дадете някаква представа?

— Не. Мисля, че всичко вече е свършило — отговори жената, сякаш сърцето й се късаше.

Отново замълча. Джоди погледна навън, към клиниката на доктор Макбанърман.

— А как баща ми щеше да ви помогне? Защото знаеше нещо? Заради връзките си в армията? Това ли беше? Нещо, свързано с армията?

— Да. Затова смятам, че вие няма да можете. Вие сте адвокатка. Вече опитвахме с адвокати. Мисля, че ни трябва човек, свързан с армията. Все пак благодаря за загрижеността. Много мило от ваша страна.