Лий Чайлд - Сигнал за опасност

После отново погледна напред и видя, че въздухът гори. Имаше огнени пръсти, протегнати с укор по протежение на ручейчетата, после пръстите станаха челюсти, които изяждаха облите капчици. Гълтаха бързо, след тях капките се разширяваха и бълваха горещина. После въздухът се разшири и се превърна в огън. Вече нямаше връзка, нямаше последователност. Течността просто експлодираше. Той извръщаше лице всяка нощ, единайсет хиляди нощи поред, но пламъците неизменно го застигаха. Миришеше на горещина като изгаряне, но го чувстваше студено като лед — внезапна леденостудена вълна, обляла лицето, косата му. После черната сянка на витлото. Извита надолу. Пречупва се, срязва гърдите на Бамфорд, едно от парчетата изхвърча и го удря по ръката, точно между китката и лакътя.

Бе видял как ръката му се отдели. С подробности. Това никога не присъстваше в съня му, защото сънят беше за огън — нямаше необходимост да сънува ръката, защото бе видял всичко, защото си спомняше какво бе видял. Ръбът на витлото беше тънък, аеродинамичен, матовочерен на цвят. Сряза костите на ръката му и спря в бедрото му, защото енергията му вече бе изразходвана. Ръката му просто се раздели на две. Часовникът му беше на онази китка. Той вдигна остатъка от ръката си и докосна лицето си, за да разбере защо чувства кожата си там толкова студена, при все че мирише на огън.

По-късно си бе дал сметка, че това движение всъщност е спасило живота му. Когато отново беше в състояние да мисли логично, разбра какво е направил — огънят беше обгорил откритата рана, бе опърлил откритата плът и бе запечатал вените и артериите. Ако не бе докоснал пламтящото си лице, щеше да умре от загуба на кръв. Това бе победа. Дори и при такива екстремни условия, при такова объркване бе постъпил правилно. Умно. Беше от хората, които оцеляват. Изпълни се с още по-смъртоносна увереност, че никога не губи.

Бе останал в съзнание около двайсет минути. Направи това, което трябваше да направи в кабината, и изпълзя навън от останките. Знаеше, че никой друг няма да изпълзи след него. Пропълзя в храсталаците и продължи да се движи — на колене, опрян на юмрука на здравата си ръка, като маймуна. След това отпусна глава върху земята, с изгорялата кожа надолу. Тогава започна агонията. Издържа я в продължение на двайсет минути и рухна.

От последвалите три седмици не помнеше почти нищо. Не помнеше къде е бил, какво е пил и с какво се е хранил. Имаше кратки мигове на прояснение, но те бяха по-лоши от загубата на паметта. Беше покрит с лишеи. Обгорялата кожа се свличаше, а месото под нея миришеше на гнило, на разложение. По отворената рана на ръката му пълзяха живи неща. После попадна в болницата. Една сутрин се пробуди сред морфинен облак. Чувстваше се по-добре от когато и да било през живота си. Но се преструваше, че все още агонизира. Така щеше да им попречи — не искаше да го върнат там.

Сменяха превръзките на лицето му. Почистиха раната от червеите. Години по-късно разбра, че и червеите са помогнали, за да оцелее. Чете някаква статия за ново медицинско изследване. Използваха същите червеи при някакъв революционен метод за лечение на гангрена. В ненаситността си те изяждаха гниещата тъкан, преди да успее да се разпространи. Експериментите се бяха оказали успешни. Усмихна се. Знаеше.

Евакуацията на болницата го свари неподготвен. Не го бяха предупредили. Дочу санитарите да се уговарят за сутринта. Стана от леглото веднага. Нямаше охрана. Само някакъв санитар, който минаваше случайно през ограденото място. Появата му струваше безценната бутилка с вода, която счупи в главата му, но не го забави с повече от секунда.

Дългият му път към дома започна в онзи момент — в храсталаците, на метър от болничната ограда. Първата задача бе да прибере парите си. Беше ги заровил на петдесет мили от болницата, на едно тайно място край последния базов лагер, в ковчег. Ковчегът се бе оказал добро попадение. Той бе единственият по-голям контейнер, който бе имал подръка за целта, но впоследствие идеята се бе оказала гениална. Парите бяха в банкноти по сто, петдесет, двайсет и десет, тежаха осемдесет килограма — колкото един мъртвец. Малко по-малко от два милиона долара.

По това време вече базовият лагер беше изоставен и се намираше дълбоко в тила на виетнамците. Тук срещна една от многобройните трудности — как един болен, еднорък човек да изкопае от земята тежък ковчег? Започна със сляпа упоритост. По-късно получи помощ. Видяха го, когато бе изкопал по-голямата част от пръстта. Капакът на ковчега се виждаше ясно, полузаровен в плиткия гроб. Виетнамският патрул изскочи от гората и той очакваше, че ще умре. Не умря. Вместо това направи откритие, почти същото по значение като останалите, до които бе достигал през живота си. Войниците не смееха да приближат — гледаха го отстрани, шушукаха, колебаеха се. Осъзна, че не знаят какво е той. Ужасните обгаряния го лишаваха от идентичност. Беше с изпокъсан, мръсен болничен халат. Не приличаше на американец. Не приличаше на каквото и да било. Поне не на човек. Разбра, че комбинацията от ужасяващия му вид, безумното поведение и ковчега оказват влияние на зрителите. Далечните страхове от смъртта, от трупове и лудост отнемаха всякаква инициативност от околните. Даде си сметка само за миг, че ако се държи като смахнат и се вкопчи в ковчега, онези двамата ще направят всичко за него. Древните им суеверия работеха в негова полза. Виетнамците изровиха ковчега вместо него и го натовариха на биволска каруца. Той седна на най-високото й място — бълнуваше, бръщолевеше, виеше и сочеше на запад, а онези го откараха на цели сто мили, към Камбоджа.