Дончо Цончев - Протокол на една командировка

— А каква е тази лос…?

— Картофи с воден лук и майонеза — каза Джони.

— Добре, една такава и един орфей — да ги видим какви са.

— И двете са екстра — каза Джони, поклони се пак и бързо се отдалечи по посока на кухнята, изглежда, искаше да провери покрай другата си работа защо все пак го търсеше женският глас. (Казвам го, защото походката на Джони показваше, че той е от онези български джонита, били в Германия на кулинарни курсове, които непременно проверяват покрай другата си работа защо може да ги търсят женски гласове, били те нададени от кухнята или откъдето и да е.)

Един от младежите най-после се откопчи от високите столчета пред бара и пусна стотинки в мюзикбокса. Когато се обърна с лице към нас, този младеж се оказа девойка. В най-лошия случай — младеж с обеци и едър, отдалеч забележим бюст. Бих казал по-скоро — забележителен бюст. А мюзикбоксът, като си получи стотинките, веднага светна и гръмна и прецивилизовани до състояние на първобитност, ритмите, се заблъскаха в луксозната си кутия. Забележителни помисли роди подсъзнанието ми в този миг — помисли от сферата на онези неща, за които е възприето да не си говорим, защото са неприлични; пък и да могат да си живеят в нас необезпокоявани от надсъзнанието, ако в тази дума облечем малката част от собствения ни свят, която е за пред другите. И ето — ние си говорим. Дори и когато сме в такава командировка де профундис, както бе казал Пшибишевски или някое друго от религиозните деца на сатаната. Както и да е, мелодията дълго се ля във всички посоки на празния ресторант, ту отчаяна до жестокост, ту екзалтирана до самопоглъщащи се емоции, и моят поглед също тъй дълго се ля; в това време Джони пристигна с ракиите, орфея и лос-картофите.

Митака каза, че било голяма работа. Попитах го за какво говори и той поясни, че имал предвид ресторанта. Архитектурата. Още само фасадата му като погледнеш отвън. Цялата работа въобще и халал му вяра на тоя, дето се е сетил да уреди всичко това тук, както се казва, в сърцето на Родопите. Старецът, който се връщаше от тоалетната, спря за малко в средата на салона и неочаквано изкушен от джаза, демонстрира на Джони няколко неподозирани танцови стъпки. После пак седна при приятеля си, да продължат с изкуствените си зъби обеда и смеха. Сегиз-тогиз протезите им потропваха като кастанети. Много нещо изядоха тия старци, смаяхме се от тях. Изглежда, и хората са като автомобилите — когато остареят, масрафът им се удвоява.

— Старчоците ли гледаш?

— Да. Гледам ги и си мисля, че много ядат. Страшна работа, ти казвам, мярка нямат тия двамата.

— Абе те нека си ядат, ами аз пък си мисля, че ей така, баламската, се изнизват годинките, майка му стара. Няма да усетим как и ние ще лапнем кастанетите.

Джони като по чудо разбра, че в този миг трябва да ме погледне. Освен това той веднага разбра и жеста ми да донесе още две малки. Постепенно се оказа, че този човек е много интелигентен, защото ръцете и мимиките на Митака са съвсем други, но после Джони разчете и тях и пак донесе две малки и после, колкото и да го обърквахме с различните си стилове, той все разбираше и все носеше по две малки, докато накрая ни донесе и обеда. Разбира се, почти е невъзможно да обясниш с намигване и с пръсти, че искаш супа топчета, печено прасенце с ориз и по два крем-карамела на човек, или е много дълга и смешна работа, затова ние си му казахме, направо, а той от своя страна също тъй направо си го каза на жената, която постоянно му викаше от кухнята „Джони“, „Джони“, и ето как лесно-лесно навлязохме, както се казва, в същината на нашия обед.

— Добре си ти с тая кола. Цар си.

— Абе то кола, кола, братко, ама знаеш ли колко ми струва на мене тая кола?

— Половин заплата, така казват някои.

— Точно така, половин заплата, не са те излъгали.

— Знам, понеже се интересувам и аз. Казах ли ти, че чакам ред?

— Не, знам само, че си взел шофьорска книжка, но че ще купуваш, не е ставало дума.

— Вярно, май, не е ставало дума. Ами аз отдавна съм направил вноската и сега до месец-два чакам да ми излезе редът. Колебая се между шкода и вартбург. Ти какво ще кажеш, коя е за предпочитане? Така, като за моя хал.

Казах му, че от тия двете за предпочитане е волгата, но за хорица на нашия хал може и нещо по-скромно. Работата е да имаш там някаква колца. Точно така, каза Митака, може да не е мерцедес, и той го бил разбрал, работата е да имаш там някаква колца, само че при нашето положение към тази половин заплата, която има да се харчи по един собствен автомобил, като прибавим изплащането на апартамента и това вечно обзавеждане, обзавеждане и маниите на жените за екскурзии в чужбина… Особено тази проклета чужбина, каза той, миналата година една Италия за десетина дни ни излезе седемстотин лева, представяш ли си.