Дончо Цончев - Протокол за поетичния начин на живот

Разклатих чашата, да чуя хлопките отново, отпих и после с още по-красиво (свободно) движение запратих ризата си през прозореца. Даже се наведох да я погледна — огромен пепитен гълъб в бездната между дипломатическите прозорци.

Явор се смееше като дете. Когато започнах да свалям фланелката си, прихна и жена му. Донесе парче торта и ме попита:

— Абе ти откачи ли наистина? Какво правиш сега?

— Самоубивам се — казах. — Само че на части.

— Я остави тези глупости, ще станем за смях на цяла Европа.

Жената, понечи да затвори прозореца.

— Не пипай прозореца! — извиках много силно. — Иначе ще припадна! Горещо ми е. Задушавам се.

— Абе, човек, може ли така…

— Защо да не може? И защо трябва да изживея този велик миг на самоубийството си само веднъж? Не може ли два пъти? — Хвърлих си и фланелката, през прозореца. — Три пъти!

И двамата се смееха неудържимо, а аз разкопчавах (в отлично настроение!) панталона си.

— Четири пъти!

Яворица се препречи пред панталона и това ми дойде добре, защото се сетих да извадя от джоба паспорта си. Все пак успях да изхвърля след миг и него (играл съм хандбал, бях нападател), та дойде ред на патъците и чорапите. Така до осем.

Отпих глътка уиски, подвикнах на сънуваните кози и се почесах. След това казах решително и съвършено спокойно:

— Девет.

Това беше поредният номер за самоубиване на долните ми гащета. Бръкнах с палци в ластика им около кръста ми. Паметен жест — всички сте виждали някакъв стриптийз, или поне тази върхова поза, от която редакторите на плейбоищата направиха милиони преди двайсетина години. (Сега ще фалират, ако разчитат на нея.) Яворица се обърна повече назлън, отколкото от вътрешен порив и тръгна към кухнята демонстративно.

Уна палома бланка — в дипломатическото тринайсетическо пространство. Европа така и така говори за нас, каквото й текне.

Допих си питието и запалих цигара.

— Сега е моят ред вече — казах. — Само че ме е страх. Пък и защо, да ме питаш. Някой друг път пак може да ми се присамоубива, а като съм вече умрял, то ще е невъзможно, нали?

По-скоро ми беше хладно, отколкото неудобно от чистата собствена голота. Увих се в хубавия дебел губер на дивана и си легнах. Тук нещо ми се губи, но все пак много добре помня как в тази загубеност едно момиче ми махаше с ръка и ме зяпаше с пределно алчна нежност, докато ние, със Сашо Томов повтаряхме стиховете, пиехме и се плескахме по челата — възхитени. Когато се събудих, Явор се смееше много по-кротко и обясняваше на жена ми какво съм правил през неговия прозорец. Сега пък тя имаше вид на самоубиец. Знаех наизуст неизбежния разговор с нея, когато останем насаме. Болеше ме силно главата. Миришеше на кафе. Яворицата потракваше тънкостенните порцеланови чашки, леки като черупки, от нещо безвъзвратно изчезнало, и вдигнати срещу светлината — пълни с красив неистински ориз. В стомаха ми стенеха тихо нещастни полумъртви жаби, големи и рогати като кози.

Не отворих очи. Обърнах се на другата страна, да открадна още пет минутки сън. Две минутки. Миг само дори. Защото все едно аз ще продължа да живея нататък, колкото и да ми коства това.

© 1987 Дончо Цончев

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010

Издание:

Дончо Цончев. Протоколи и измислици

Народна младеж, София, 1987

Редактор: Благовеста Касабова

Художник: Димитър Трендафилов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15781]

Последна редакция: 2010-04-03 11:30:00