Дончо Цончев - Протокол за една голяма печалба

И може би тъкмо това коментиране бе истински осезаемо за Мути в цялата едноседмична бъркотия от щастие. Защото в това денонощно веселие, което се местеше като цирк из квартала — състоящо се от многобройния весел народ около Мути, — имаше нещо измислено и необичайно. Като сън и томително, но никога пълно изтрезняване, дните и нощите изтичаха отначало бавно, но впоследствие някак се смесиха, неповторимите състояния на екстаз с нещо ги обезличиха и ето че в края на първата седмица баснословната сума неусетно бе преполовена. После започна втората седмица, когато Мути достигна върха си.

В понеделник сутринта той се изправи на своето място, край лъскавата врата на хотела, запали една вносна, стомилиметрова цигара, чийто бял филтър страшно се открояваше между устните му, стъпи с десния крак върху сандъчето и се облакъти на коляно. Портиерът го поздрави, усмихна се някак смутено и се отдръпна навътре. След малко започнаха да пристигат приятелите — към десет и нещо съставът можеше да се сметне за пълен. Когато най-сетне дойдоха двамата цигулари и кларнетистът, водени тежко от Армандо с акордеона, и брилянтинените им гладки коси блеснаха в мраморния площад като врани, започнаха да се трупат зяпачи.

Под техните погледи (възрастни, чужденци, хора на път, които не знаеха нищо за Мути) се извърши първата паметна церемония. Двама от приятелите, също така лъснати и облечени много добре, в ритъма на вулканично развихрил се чардаш лъснаха дясната обувка на Мути. След това друга двойка се зае с лявата. Последва плюшеният парцал под звуците на „Беса ме мучо“, също така теглен от двама като бичкия. Накрая, сред нестихващи аплодисменти, Мути награби сандъчето.

Той го пренесе така на главата си до средата на моста, изчака момента, в който първият цигулар с голямата лява ръка почти беше напъхал треперещите й пръсти в устата си, а кларнетът сега сочеше право в зенита, извика една трудна за произнасяне дума, окончаваща звучно на „джос!“, и метна сандъчето към реката…

Беше „ура“, бяха гърмежи — одобрително облекчителни възгласи залюляха мраморните фасади. Мръсният ваксаджийски етап от живота на Мути вече се носеше по вълните…

В нощта след този ден, някъде докъм зори, откъм хижата над града (в подножието на сините, учудващи и грандиозни скали) частта по-осезаемо изнервено гражданство чуваше вариации на кларнет — известно капричио, доста свободен, но иначе жизнен аранжимент.

Така приключи втората паметна церемония. След нея с реалното и разбираемо намаляване на капитала у Мути въпреки острия си темперамент и светкавично възприетите навици групата постепенно затихна. Тя някак се разпръсна, от време на време с Мути се мярваха неколцина — сега отново по ония места, които бездруго те отколе си обикаляха.

Дните минаваха, животът в града с мраморния площад си течеше — безмилостен, както открай си, — костюмът на Мути овехтя и коленете пак се отъркаха. Той се явяваше някоя сутрин на старото място покрай хотела, облягаше се на тъмночервения каменен цокъл и ако денят биваше слънчев и ведър, окото му изпиваше линийката на планината. А пък когато ръмеше или бе облачно, сиво и тъжно, ухото му се оставяше с тиха наслада на философската музика от подметки и камъни. Жена с убождащи под стомаха ти токчета. Баба с бастун. Припкащи като пилета детски крачета. Тежък другар, сякаш без мисъл за края. Нещастен хитрец и циция — трябва дори да погледнеш краката, за да повярваш, че са на мъж.

Къде отиват, боже, тези стъпки? Откъде идват? Защо трябва да минат по тротоара, щом всички заглъхват накрая? А ние какво точно да правим, докато все пак можем да се разхождаме на площада?

Изпушваше Мути някоя и друга цигара, мислеше, после нанякъде изчезваше бавно и никой не можеше да ти каже къде.

И сигурно тъй тихомълком той щеше да бъде забравен, и нямаше вече да бъде онази частица от изисканата архитектура на новия център, ако една сутрин (разбира се, слънчева и ведра) на мястото пред хотела не беше се появило едно ново сандъче.

С ослепителни пулове от месинг. С тесни украсени огледала. С руси и кестеняви, с чернокосмести четки — изпъчени и нови като на фестивал. На кьошетата с четири вити и везани кули — нещо, което на старото нямаше.

Мути дойде тази сутрин към десет, сбърчи носа, като го забеляза, и предпазливо се доближи. Застана на тротоара далече от него и почти не посмя да се огледа. Той беше млад, нямаше още семейство, но изпита ужасното, подлудяващо чувство, че някой се е напъхал в дома му. Обърна се към стъклената врата на хотела и окото му откри портиера. „Какво става тука?“ — попита го с вежди веднага. „Не знам нищо аз“ — отговори му с рамене портиерът.