Дончо Цончев - Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)

ето тези двамата са най-добрите, най-достойните, те просто са идеалният случай.

До момента, в който срещнах един мъж и по някакъв повод го попитах каква е жена му. Той каза: „Че каква… Жена като баница. Тънка, дрипава и сладка.“

По-късно срещнах и нея. Веднага намерих начин да доведа разговора дотам, че да я питам какъв човек е мъжът й. Тя каза: „Че какъв… Мъж като голям хляб и топъл кожух.“

Те са!

Чаках край едно шосе. Някой от някаква кола изхвърли парче хляб. Трохите се разпиляха по черния асфалт, бели като пуканки. Скоро ято птичета ги забеляза и веднага ги нападна. Хвърчаха коли. Макар и в последния миг, птичетата всеки път се измъкваха, нито едно не беше сгазено. Десетки пъти се повтаряше това, те оставаха живи. Докато гледах опасния танц между глада и страха, мислех как и ние често тъй балансираме между същите две бездни. Но — също като птичетата — ядем някак и ето живеем, не умираме току-така за трохата.

През май беше това, духна вятър и из въздуха се понесоха пухчета от тополите и върбите. Тези пухчета се търкулнаха и по асфалта, на мястото на изядените вече трохи. Птичетата забелязаха и тях и също тъй ги нападнаха. Те им трябваха за гнездата. Коли, разбира се, пак профучаваха и отново трябваше да се играе опасният танц. Но нещата сега тръгнаха зле. Почти след всеки автомобил на асфалта оставаше сгазено птиче — една малка топчица безформена перушина.

Дали пухчетата бяха толкова тежки, че пречеха на летежа?

Или ситите по-лесно умират?

Или даже малките птичета пресмело рискуват живота си, когато стане въпрос за гнездата?

Петкане, Петкане, усещаш ли колко много сме сами?

Ако ти е много зле, веднага зарежи това четиво. Зарежи и онова, което щеше да вършиш, след като-почетеш. Всичко зарежи и тичай към банята.

Застани под един душ.

Плувай малко някъде. Ако не можеш — започни веднага да се учиш.

Яж!

Наспи се здраво, с отворена уста.

Разбери най-сетне, че за живия човек фатално значение имат само простите неща.

Заваля град. Беше хубава гледка. Зърната скачаха във всички посоки, тропаха и засипваха трапищата. Но те смазаха тютюна, ръжта и сливите.

Дойдоха другари от града да определят на място щетите, да отпуснат обезщетение. Присъствувах на разговора между един от тях и няколко селяни. Селяните мачкаха капите си и се преструваха на много спокойни. Онзи цъкаше с език и се преструваше на много нещастен. Накрая ги почерпи по една цигара „Кент“. Те запалиха откъм филтъра.

Беше незабравима гледка.

Слънце. Навсякъде зелено. Дива лоза от пясъка на реката, покрай дебелото стъбло на кестен, в борба с клонака му, в съюз, отново долу, отново някъде нагоре. Гроздето е сладко, бавно става. Сега е още в пясъка, във въздуха и горе на небето.

Коза. Момиче. Мотика за тютюн, излъскана от камъчета. Бодилести висулки на чинари и платани. Горницата оттук на юг ще стане на маслина. Копривката оттук на север ще бъде вече бряст.

Мастика. Песен. Едно лице без възраст. Много, много пек и премълчани мисли. Тях само струните ги казват — гласът и звуците. А текстът нека лъже.

Какъв празник е тук! Прави улици — павирани и осветени. На всеки ъгъл закуски, цигари. Шарени реклами за шумни вечери. Театър и мач. Книжарници, кафенета, кока-кола.

И толкова хора, хора, хора! Сякаш целият свят се е събрал тук, да ме посрещне за съботата и за неделята.

Без две момичета, които си приличат.

Гледам ги сутрин — по-будни и по-живи от мене. По парапета и на покрива, до саксиите, край които са останали локвички от поливане. Тристаграмови перушинени доказателства за живота. Наострени, ококорени — предстои им да търсят храна и да се любят. Гледам ги — напълниха целия град. Храна и любов за питомните гълъби — бол в днешно време.

Обичам ги дори само защото са живи. Мисля, че това е достатъчно основание за съчувствие. Какви артисти са само, когато се ухажват. Какво е перчене, гукане, обикаляне… Поклони, закани, обещания. И някой друг долети най-неочаквано, извърши светия мигновен грях без никакви церемонии и отлети с пляскане на крилата.

Стрелям по тях също така сутрин, когато ми е най-лесно да го направя. Те идват (дивите) от планината, където са спали в дъбаците. Бързо се спускат в стърнището — тук са зърната, останали след комбайните. Само че тук съм и аз. В колибката от клони и слама. Стрелям и ятото шумно отлита. Няколко гълъба остават в стърнището — странно разперени.