Дончо Цончев - Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)

Кастриха го отстрани, да върви нагоре — той веднага пусна клони встрани. Кастриха го отгоре, да дебелее — той веднага пусна връх нагоре. Иска да върви и нависоко, и нашироко, така се е научил в равнината.

Здрав и чепат дъб. Нормален. Просто истински, обикновен, чудесен дъб от Северна България, който даже няма нужда да бъде рядък, красив или особен.

В една букова гора расте самотен бор. Той се знае. Това е Борът. Хилядите безименни буки в околността са известни само приблизително и чрез него.

В една борова гора расте самотна бука. Тя се знае. Това е Буката. Хилядите безименни борове наоколо са известни само приблизително и чрез нея.

Но всичко туй не е съвсем така, когато в буковата гора расте габър или пък между боровете — смърч.

Ти толкоз много я хареса… Ти тъй се прилепи до нея… И тя — естествено — закри всички останали. Всичко останало.

Не те упреквам в предана привързаност — това е хубаво и толкоз вече рядко.

Но как можа, кажи ми, заради едно дърво да изгубиш гората?

Цялата, безкрайната и ненагледната.

Ние двамата сме съвършеното приятелство. То е стигнало до пълното единство.

Седим един до друг: с лице към надеждите, с гръб към злото.

— Ти си ми отляво — доверявам ти. — Това е истината.

— Ти си ми отдясно — казваш. — Това е всъщност истината за мен.

Не е възможна такава крайна дисхармония между нас. Страдаме. Безсмислено е приятелството ни така. Клехме се да не се лъжем.

Но трябва да спасим единството.

И казвам:

— Добре, ти си ми отляво. Не мога да те излъжа. Тогава ти въздъхваш и казваш:

— Ти си ми отляво. Така приемаме. Това е истината За нас.

И нямаме противоречия — щом и двамата сме си отляво един на друг. И даже си имаме лъжа, която ни свързва страхотно.

Единството е спасено.

— Загубена е само половината от истината.

Никого нямаше в този район, просто не можеше да го има. Представете си изненадата ми, когато чух внезапно, рязко и силно чукане. Беше съвсем близо до мен. Кънтеше целият дол и гората. После изведнъж наставаше нормалната дълбока тишина. След малко — отново чукането.

Отключих пушката и безшумно поех в тази посока. Имаше много висока коприва, трябваше да обикалям. Изведнъж чукането отново отекна — сега май на няколко крачки встрани. Тръгнах пак нататък, но купчина сухи трънаци ми пречеше и малко се отклоних. В това време спря да се чука. Почаках така — нищо. Чудих се, чаках още много — нищо.

Кой ли чукаше в мен?

Пета седмица Траянчо върви с мен из гората. Така ние много се сприятелихме. Вече знаех всичко за него — сигурно за мен знаеше и той. Само не можех Да разбера: болен ли е от нещо, или такъв си му е нравът — нищо, съвсем нищо на този свят не беше в състояние да го раздвижи.

Един ден заваля пороен дъжд. Двамата се крихме тук-там. опитахме да палим огън — накрая се довлякохме до изоставена кошара и влязохме вътре. Тук нямаше нищо; само на една клечка в зида висеше стара гъдулка.

— Кемане! — извика Траянчо с глас, който ме накара да подскоча.

Грабна гъдулката момчето, стъкми я и започна да свири. Запя. Лицето му се измени по най-неподозиран начин, в очите му плувнаха непознати светове и прекрасни видения. Не бях го виждал такъв. Това кемане се оказа секретът на неговата душа, над който напразно бях изгубил толкова време и усилия.

Тъй пя и тъй свири тогава това четиринадесетгодишно момче (което не знаеше добре буквите и едва ли някога щеше да ги научи), че сравнен с него, се видях нищожен и празен човек. От моя факултет и отличията в науките, от моите камъни, дори от книгите и от моята любов, аз не бях си измайсторил още такъв магически ключ.

А вие? И вие ли си нямате кемане?

Те могат да се запазят добри само ако и двете им части са притиснати здраво една към друга. Бързо изгарят — развалят се, започват да миришат — от нехайното полудопиране.

Друг начин да останат здрави е да не се включват.

Защо стоя при теб ли? Защото зная как грешиш. Ти грешиш непрекъснато, почти всеки ден. Аз имам цял каталог на различните ти видове грешки. Вече мога и да ги предполагам. Ще продължа да стоя при теб.

Познавам една, която не грешеше изобщо.

Разбира се, че наистина има приятелства, дружби, семейства, които заслужават уважението на всички. Но винаги ми е било особено трудно да кажа: