Дончо Цончев - Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)

Дано през 1988 разликата е десеторна. Дано да има как — и за какво — дългобавният дневник да надебелява.

Пък макар и заедно със своя автор.

Хайде, Петкане, и не забравяй по време на поклона да им намигнеш!

Боже, кой е вярвал, че ще се доживее и до 1988 година-

Съвършено спонтанно написах това първо изречение, след което вдигнах глава, загледах се в нищото, заслушах се в най-голямата си дълбочина, постоях така и чух простия отговор:

Аз.

Пак вдигам глава. Пак чакам от дълбокото. И чувам:

Това „аз“ не си ти самият. То никога не е било само ти. Повече е било онова, което очакваш от другите (като страхове или надежди — все едно), и още повече е било това, което цял живот си изпитвал към другите (като омраза, любов, завист, преданост, подозрения, желание да им се раздадеш докрай — все едно), и значи „аз“ излиза всичко и всички, огледани в някого и същевременно съставящи го.

Осмислящи го.

За миг си представете едно „аз“ — което и да е то — сами в мъртвия свят наоколо и веднага ще се съгласите, че то, разбира се, не съществува.

И тъй, всички вярвахме в 1988 година. И вярваме в следващите години и векове напред — иначе нямаше да пишем и да рисуваме по скалите с такава божествена упоритост, нямаше да обичаме децата и внуците си с тази първа човешка страст, нямаше да отсяваме от злините на живота Доброто, още по-малко пък щяхме да изцеждаме от страданията Красивото и най-малко щяхме да се кълнем — ние, тленните и смъртните — в Разумното.

А го правим, Боже. И те търсим не само на небето, а в собствените си дела, което — за съжаление — става все по-мъчно.

И затуй се опитваме да те изграждаме с думи.

Д. Ц.

И тъй, сега, когато вече със сигурност зная, че никога няма да бъда пак геолог, открих и още нещо, което винаги смътно живееше в мен: най-силните пориви да посягам към белия лист идваха от времето и от местата на геологията, както и от хората, нещата и природата, с които ме свързваше геологията.

Разбира се, че бях още много „варианти“ освен геолог — така се случи. Но най-дълбок ата „водица“ в душата ми остана там — там е вечната ми, най-нежна носталгия.

Събрах нещата, които написа редовият геолог Дончо Цончев, и ги подредих с голяма любов за тези, които силно обичат българската земя, скитането навсякъде из нея, унасянето по безкрайната й красота, спокойното мислене и честните, прости човешки отношения.

Виждал съм неугледни камъни, които крият скъпоценна руда. Виждал съм камъни, които напразно само лъщят.

Някои от едно само докосване ще се стрият в ръката ти на пясък — ето ги, свличат се с потоците надолу, пилеят се по затлачените корита на реките, докато стигнат до тъмните дъна на моретата и се превърнат в зловонна тиня.

Еделвайси съм намирал само по белоглавите върхове.

Обичам острите прави скали, щръкнали високо като любов, яки като омраза, небето отгоре им чисто като неосъществена идея. Среднощните зимни виелици не вият около тези скали — те само им хленчат. А вековете ги разхубавяват и постепенно покриват околните с отломъците им.

В началото, докато са бистри като кристал (защото така се раждат), те се хвърлят луди, бият се в бреговете си, опипват всичко срещнато, пенят се и гръмогласно боботят. Толкова бързат, че небето не сварва да се огледа в тях. От всяка педя дъно и от всяка капка дъжд отнасят по нещо. Заразяват се или оздравяват. На равното вече са кротки. Но не толкова бистри. Накрая почти спират съвсем — крилете на водното конче ще чуеш над тях. Но и сега нямат небе — мътни от тинята, събрана по дългия път.

Само онези, които навреме са дали силата си на някоя воденица, са едновременно бистри и спокойни. Денем те са сини, а нощем — пълни със звезди.

Вие, цветя, вашите багри и аромат правят света такъв, какъвто сме го обикнали. Камбанки, свещички, бални рокли и ветрила. Око на светец, уста на момиче. От март до декември. Дори пеперудите, които са ви копирали, не са тъй прекрасни, макар че могат и да летят. И аз като всеки обичам да ви гледам. И все си мисля за корените, които ви хранят. Без тях за два дена умирате. Без вас те за месец издигат ново стъбло, още по-младо и хубаво.

Грозните, кривите, жилести корени, осъдени на вечна тъмница, разкъсвани във всички посоки на калта, впити жестоко в сухия камък, в смрадливата тор, откъдето смучат, за да цъфтите.

Духат на изток, на запад, на север и юг. И между тези посоки. Духат нагоре по склона, надолу към низината. Свирещи, тихи, ледени, топли. Гонят вътре в дърветата сока, вътре в нас чувствата и кръвта. По тях моряците си нагаждат платната. Стихоплетците им завиждат за волността. Слабите, жалките и безличните все се ослушват и дебнат, та да се наредят по посоката им — сметта и мъртвите листа тъй се нареждат край тротоара.